Общото впечатление беше не за пудел, а за уродлив пуделски образ. Иначе казано, всичко в създанието подсказваше: „Аз съм пудел“, с изключение на самото създание, което сякаш намекваше: „Я си стой настрана…“
— Джав — тъничко изрече кучето.
И звукът не беше какъвто се очаква. Вярно, немалко кучета джавкат глезено, но това произнесе „джав“.
Съществото заприпка в кишата и се скри в тясна уличка. След миг муцунката му се подаде обратно.
— Джав?
— О, да — опомни се Уилям. — Извинявай.
Хитрушко го поведе надолу по мазни стъпала към старата пътека край брега. Беше осеяна с боклук, а в Анкх-Морпорк всичко изхвърлено, което някой не е прибрал, наистина е боклук. Слънчевите лъчи рядко стигаха дотук дори в ясен ден. Сенките успяваха да бъдат и вледеняващи, и просмукани с влага.
Под моста обаче гореше огън. Щом ноздрите на Уилям си взеха почивка, той разбра, че отива при тайфата.
По пътеката поначало рядко се мяркаше минувач, но заради Дъртия Гнусен Рон и останалите бе обезлюдяла напълно. От тях нямаше какво да се открадне. Понякога в Гилдията на просяците се замисляха дали да не ги прогонят от града, но без особено въодушевление. Дори просяците биха искали да гледат някого отвисоко. А тайфата беше паднала толкова ниско, че от определена гледна точка се оказваше на самия връх. Пък и в гилдията не си затваряха очите за чуждия майсторлък в занаята. Никой не можеше да се мери с Ковчега Хенри в плюенето или в липсата на крака със Страничния Арнолд. А нищо друго в целия свят не би могло да мирише като Дъртия Гнусен Рон. Вероятно би подобрил значително аромата си, ако използва маслото от скалатин като дезодорант.
Нелепата розова опашка на Хитрушко се скри в нахвърляните купчини от стари кутии и парчетии.
Очите на Уилям вече се насълзяваха. Тук почти не подухваше ветрец. Прекрачи към осветения от огъня кръг.
— Ох… Добър вечер, господа — успя да смънка и кимна на фигурите около зеленикавите пламъци.
— Я сега да видим тая твоя хартийка — нареди Кост В Гърлото от мрака.
— Не е… ъ-ъ, нищо особено — призна Уилям и разгъна чека.
Човека с патока го взе от пръстите му и се зачете внимателно.
— Като гледам, не е някакъв номер. Петдесет долара, има си и подпис. Господин Дьо Слов, вече обясних на присъстващите какво е чек. Не беше лесно, повярвайте ми.
— Ъхъ. И ако не платиш, ще ти дойдем на гости! — обяви Ковчега Хенри.
— Ъ-ъ… и какво ще направите?
— Ще си останем пред вратата завинаги! — просвети го Страничния Арнолд.
— Ще зяпаме хората нахално — добави Човекът с патока.
— И ще им храчим на обувките! — зарадва се Ковчега Хенри.
Уилям се постара да не мисли какво би сторила в такъв случай госпожа Еликсирска.
— Сега може ли да видя кучето?
— Покажи му го, Рон — заповяда гласът на Кост В Гърлото.
Пешовете на тежкото палто се отметнаха и Рошльо замига срещу огъня.
— Вие ли го носихте? — учуди се Уилям. — Така ли го крихте?
— Да му го!…
— Кому би хрумнало да претърси Дъртия Гнусен Рон? — обади се Кост В Гърлото.
— Така е, съгласен съм. Никой не би успял и да надуши Рошльо…
— Чуй сега… Не забравяй, че е престарял. Пък и на младини не е бил голям умник. Все пак си говорим за кучета… не за говорещи кучета, де — припряно добави гласът. — Не чакай от него философски трактат, това се мъча да ти втълпя.
Рошльо се изправи старчески на задни лапи, щом видя, че новодошлият го гледа.
— Как се озова при вас? — попита Уилям, докато кучето душеше ръката му.
— Избяга от двореца и се пъхна направо под палтото на Рон — отвърна Кост В Гърлото.
— А както изтъкнахте, там никому не би хрумнало да надникне.
— Самата истина си е, хич не се съмнявай.
— И дори върколак не би го открил там… — Уилям извади бележника си, отвори на празна страница и написа „Рошльо“. — На колко години е?
Рошльо излая.
— На шестнадесет — преведе Кост В Гърлото. — Толкова ли е важно?
— Така е във вестникарството — осведоми го Уилям.
Записа в бележника: „Рошльо (16 г.), доскоро живял в двореца, гр. Анкх-Морпорк.“