Господин Въртел тутакси бръкна в чекмеджето и им подхвърли още една кадифена кесийка. Господин Лале първо се облещи нервно към партньора си, който досега бе споменавал думата „котенца“ само в съчетание с „давя“. Чак тогава погледна какво има в кесийката.
— Рубини… И то …ано първокласни.
— Махайте се — изчегърта гласът на адвоката. — Незабавно. И не се връщайте. Никога не съм чувал за вас. Никога не съм ви срещал.
Господин Въртел бе виждал много страшни неща през последните няколко столетия, но за пръв път имаше пред себе си заплашителна гледка като господин Шиш. Както и за пръв път попадаше на толкова побъркан човек. Господин Шиш се олюляваше и очите му все се заглеждаха в сенките по ъглите.
Господин Лале потупа партньора си по рамото.
— Що не го очистим и да си ходим?
Шиш замига на парцали.
— Ъхъ. — Май се върна в света на зримото. — Ъхъ… — Обърна се към зомбито. — Днес няма да те довърша. — Угаси запаленото парцалче. — Но утре… Кой знае какво може да стане?
Заплахата си беше внушителна, само че не вложи много хъс в нея.
След миг Новата фирма си бе отишла.
Господин Въртел позяпа след тях.
Опитът на мъртвец му подсказа веднага, че нищо не може да се направи за двамата паднали ветерани на юриспруденцията. Господин Лале беше ненадминат майстор в своя занаят.
Извади лист за писма от друго чекмедже, написа с печатни букви няколко думи, пъхна листа в плик, запечата го и повика друг чиновник.
— Направи каквото е нужно — нареди му, щом мъжът се вторачи в повалените си колеги, — после занеси това на Дьо Слов.
— На кой от двамата, сър?
За миг дори господин Въртел се бе разсеял.
— На лорд Дьо Слов. В никакъв случай на другия.
Уилям обърна следващата страница и продължи да пише припряно. Тайфата го гледаше, сякаш е дошъл да ги забавлява.
— Голям талант си е туй, гусине — похвали го Страничния Арнолд. — Направо ми се сгрява душата, като размахвате тъй молива. Ще ми се и аз да можех, ама нямам таквиз машинарийки в пръстите.
— Желаете ли чаша чай? — прояви любезност Човека с патока.
— Вие тук и чай ли пиете?
— Разбира се. А защо не? За какви ни смятате?
Човека с патока показа с подканяща усмивка почернял чайник и ръждясало канче.
Уилям реши, че в момента най-уместно е да отвърне с учтивост. Пък и водата е кипнала…
— … без мляко, моля — сети се навреме.
— Ах, ненапразно ги уверих, че сте джентълмен — зарадва се Човека с патока и наля смолиста кафява течност в канчето. — Чай с мляко… това е противно. — С изящен жест взе чинийка и щипци. — Резенче лимон?
— Лимон ли? Имате лимон?
— О, дори господин Рон би предпочел да се поизмие, отколкото да сложи нещо друго освен лимон в чая си.
— И четири бучки захар — сериозно допълни Страничния Арнолд.
Уилям отпи голяма глътка. Чаят беше гъст и преварен, но също сладък и горещ. И с лек вкус на лимон. Можеше да е доста по-зле, нали?
— Да, обикновено сме големи късметлии с лимоните — обясняваше Човека с патока, докато се занимаваше с принадлежностите за чай. — Рядко се случва реката да не довлече две-три резенчета.
Уилям се опули към водите на Анкх.
„Да плюеш или да преглътнеш — това е въпросът…“
— Добре ли сте, господин Дьо Слов?
— Ммф.
— Много захар ли сложих?
— Ммф.
— Да не е прекалено горещ?
Уилям с облекчение пръсна течността към реката.
— О, да! Опарих си устата! Да! Беше горещ! Прекрасен чай, но… горещ! Ще оставя чашата тук, до крака си, докато изстине…
Припряно сграбчи бележника и молива.
— И така… ъ-ъ, Рошльо, кого от тях ухапа?
Кучето излая.
— Ухапал е всички — преведе гласът на Кост В Гърлото. — Щом веднъж е започнал, защо да спира насред път?
— Би ли ги познал, ако ги ухапеш пак?
— Щял да ги познае. Казва, че грамадният мъж миришел на… нали знаеш… как беше… голяма, ама много голяма паница с топла вода и сапун в нея.
— Вана ли?
Рошльо изръмжа.
— Да, тая беше думата — потвърди Кост В Гърлото. — Другият пък миришел на евтино мазило за коса. А онзи с външността на Гос… да, де, на Ветинари, вонял на вино.
— Вино ли?
— Да. Освен това Рошльо моли да го извиниш, че те ухапа преди малко, но се увлякъл, докато си припомнял случката. Ние… тоест кучетата преживяват бурно спомените, ако схващаш.
Уилям кимна и разтри ухапаното място.
— Значи оттогава Рон го е носил под палтото си?
— Никой не досажда на Дъртия Гнусен Рон — заяви Кост В Гърлото.
— Вярвам ви. — Уилям кимна към Рошльо. — Искам да му направим иконография. Всичко това е… изумително. Но само със снимка ще докажем, че наистина съм разговарял с Рошльо. Е… чрез преводач, то се знае. Не бих искал хората да помислят, че това е историйка за говорещи кучета като във „Вестителя“…