Тайфата замърмори. Молбата не им хареса особено.
— Това е място за избрани хора — сподели Човекът с патока. — Не допускаме всекиго тук.
— Щом е така, елате в редакцията с мен — предложи Уилям. — Нали и досега сте го разнасяли, докато продавахте вестника?
— Вече е опасно — възрази Кост В Гърлото.
— Дали опасността ще намалее, ако добавя още петдесет долара?
— Още петдесет ли? — ахна Страничния Арнолд. — Значи стават общо петнайсет!
— Сто — уморено го поправи Уилям. — Не разбирате ли, че това е в интерес на обществото?
Тайфата се заоглежда.
— Никой не ни зяпа — възрази Ковчега Хенри.
Уилям стана и съвсем случайно разля канчето с чая.
— Ами да вървим.
Господин Лале вече се тревожеше, а това не му беше присъщо. Обикновено причиняваше безпокойство, обаче сам не го изпитваше. Но господин Шиш се държеше сбъркано и понеже именно той се занимаваше с мисленето в Новата фирма, това си беше сериозна причина за загриженост. Господин Лале го биваше да цепи секундата при нужда, а опреше ли до възхищение от изкуството, лесно боравеше и с векове. Затрудняваха го времевите промеждутъци по средата. За тях имаше нужда от господин Шиш, който обаче си говореше сам и все се озърташе към сенките.
— Ще се разкараме ли оттука? — попита господин Лале с надеждата да подтикне партньора си в правилната посока. — Прибрахме си …аните пари с грамадна …ана премия, има ли …ан смисъл да се размотаваме още?
Притесняваше го и постъпката на господин Шиш спрямо …ания адвокат. Досега нямаше навик да насочи оръжие към някого и да не натисне спусъка. Новата фирма не си губеше времето със заплахи. А тази …ана приказка „Днес няма да те довърша“? Аматьорско изпълнение.
— Питах те няма ли да се…
— Ей, ти как мислиш — какво става с хората след смъртта?
Господин Лале беше потресен.
— Що за …ан въпрос?! Знаеш какво става!
— Тъй ли…
— Ами да. Помниш ли като трябваше да оставим оня тип в …аната плевня и чак след седмица успяхме да го заровим както си му е редът? Забрави ли на какво се беше…
— Не за труповете ти приказвам!
— А, за ония религии, значи…
— Да!
— Никога не съм се плашил от тия неща.
— Никога ли?
— И един …ан път дори. Имам си моя картоф.
Господин Лале откри, че е изминал последните крачки сам, защото господин Шиш е спрял като закован.
— Картоф ли?
— Ъхъ. Нося си го на връвчица.
Господин Лале се потупа по огромния гръден кош.
— И това ли е религия?
— Ъхъ. Ако си носиш картофа, като умреш, всичко е наред.
— Коя религия е тази?
— Де да знам! Не съм чувал за тия неща извън мойто село. Тогава бях дребосък. А бе, същото както с боговете, чатна ли? Когато си малък, втълпяват ти: „Ей туй е Господ, толкоз.“ А като пораснеш, гледаш — те били …ани милиони. Туй е то религията.
— Значи всичко ти е наред, ако си носиш картофа, когато умреш?
— Тъй, тъй. Тогава ти позволяват да се върнеш и да живееш пак.
— Дори… — Господин Шиш преглътна, защото навлизаше в територия, която не бе отбелязана на мисловния му атлас. — Дори да си вършил разни неща, за които хората казват, че били лоши ли?
— А, ако си кълцал разни хора и си ги бутал от …ани скали ли?
— Да, бе, за същото ти говоря…
Господин Лале подсмръкна и носът му светна за миг.
— Е-е… няма страшно, стига да се разкайваш, ама наистина.
Господин Шиш се слиса, пък и се настрои леко недоверчиво. Но чувстваше как нещо го… застига. Мяркаха се лица в мрака, почти успяваше да чуе разни гласове. Вече не смееше да се озърне, да не би да види някого зад гърба си.
А само за един долар можеше да си купи цял чувал картофи…
— И върши ли работа?
— И още как! В моя край хората правят тъй от …ани столетия. Нямаше да спазват обичая, ако не им вършеше …ана работа, нали?
— И къде е тоя твой край?
Господин Лале добросъвестно се съсредоточи върху въпроса, но в паметта му имаше твърде много зараснали белези.
— Имаше… гори. И… едни такива ярки свещи — мърмореше си под носа. — И… тайни — добави, загледан в нищото.
— И картофи ли?
Господин Лале се върна в настоящето.
— Ъхъ, как тъй без тях. Винаги ги имаше …аните картофи. Щом си носиш картофа, всичко е наред.
— Но… Защо ли си мислех, че трябва да се молиш в пустини, да ходиш в храма всеки ден, да пееш песнички, да даваш това-онова на бедните…