— А, няма лошо и туй да правиш — успокои го господин Лале. — Ама трябва да си носиш и …ания картоф.
— И се връщаш в света жив?
— Тъй, ами. За к’во ти е да се върнеш мъртъв? Тогава кой ще познае, че си се върнал?
Господин Шиш отвори уста да отговори, но изражението му се промени и той изсъска:
— Някой сложи ръка на рамото ми!
— Господин Шиш, добре ли си?
— Никого ли не виждаш?
— Никого.
Господин Шиш сви юмруци и се обърна. Имаше много хора на улицата, но изобщо не го поглеждаха. Опита се да пренареди мозайката, в която бързо се превръщаше главата му.
— Да… Добре. Сега ще… ще се върнем в къщата, нали така, и ще… ще вземем другите диаманти, ще очистим Чарли и… ще намерим сергия за зеленчуци… Да не е някакъв особен картоф?
— А, не.
— Така… но първо…
Господин Шиш поспря и мисленият му слух чу как нечии стъпки замряха зад него само миг по-късно. Знаеше, че гадният вампир му е сторил това. Онази тъма беше като тунел и в нея имаше неща…
Господин Шиш вярваше непреклонно в заплахите и насилието, а в такъв момент не можеше да не вярва и в отмъщението. Един вътрешен глас, който в момента заместваше благоразумието му, вдигна шумна врява, но го заглуши по-първична реакция.
— Онзи скапан вампир е виновен. А да убиеш вампир… ей, това си е направо добрина, нали? — Той се ободри. Вече виждаше светлината на спасението чрез праведни дела. — Всеки знае, че имат зловещи окултни дарби. Може дори да ми се зачете, а?
— Ъхъ. Ама… на кого му пука?
— На мен.
— Бива, щом е тъй…
Дори господин Лале не беше настроен да спори, когато чуеше този глас. Пожелаеше ли да се държи неприятно, господин Шиш ставаше много изобретателен. А и неписаните правила не позволяваха да оставиш зад себе си безнаказана обида.
Само че опасенията проникваха дори в съсипания от соли за вана и нафталин мозък на господин Лале. Винаги се бе възхищавал на безстрашието на партньора си, особено в боравенето с дълги изречения.
— С какво ще го довършим? С трепетликов кол ли?
— Не… С този искам да съм сигурен.
Господин Шиш запали цигара с леко трепереща ръка и остави клечката да се разгори.
— А, ясно — прозря господин Лале.
— Хайде да го направим.
Челото на Скалата се набръчка, докато оглеждаше емблемите, заковани около входа на градската къща на семейство Дьо Слов.
— Тия неща какви са?
— Означават, че гилдиите ще се захванат с всекиго, който влезе с взлом — обясни Захариса и затърси ключа в чантичката си. — Нещо като проклятие, само че това действа наистина.
— Туй да не е на убийците? — посочи тролът към грубовато изобразен щит с плащ, кинжал и два кръста.
— Да. Те ще изпълнят поръчка за всеки нарушител.
— Хич не ща да се занимават с мене. Добре, че носиш ключ…
Ключалката щракна и вратата се отвори.
Захариса бе влизала поне във фоайетата на някои от истинските палати в Анкх-Морпорк, когато обитателите им подпомагаха по-изискани благотворителни начинания. Но едва сега видя как може да се промени сградата, когато никой не живее в нея. Беше заплашителна, а и с някак неправилни пропорции. Вратите изглеждаха прекалено широки, таваните — твърде високи. Задушната пустота започваше да й досажда като главоболие.
Зад нея Скалата запали две свещи. Но и в тяхната светлина Захариса се озова обградена от сенки.
Не беше трудно да намери централната стълба. Бе запомнила обясненията на Уилям и те я отведоха в покои, далеч по-големи от целия й дом. А гардеробът се оказа просторна стая със закачалки.
Роклите блещукаха в сумрака. И миришеха силно на нафталин.
— Я, че интересно… — обади се Скалата.
— Това е против молци — осведоми го момичето.
— Не, аз се загледах в следите по пода. Имаше ги и долу.
Захариса най-сетне откъсна поглед от дългите редици окачени рокли и също се заозърта. Нямаше съмнение, че някой е стъпвал в праха по пода.
— Ъ-ъ… може би идва чистачка? Все някой би трябвало да се отбива, за да нагледа къщата.
— И вместо да чисти, само се разхожда, а?
— Сигурно някой идва да проверява… — разсеяно смънка Захариса.
Една синя рокля й шепнеше: „Облечи ме, подхождам ти идеално. Виж как цветът ми ще се прелива, щом съм на теб.“
Скалата пипна топчетата, разпилени по тоалетната масичка.
— Като гледам, тия молци доста са се настървили по нафталина…
— Не ти ли се струва — обади се замислено Захариса, — че тази рокля е прекалено… смела за мен?
Скалата се озадачи. Не го бяха взели на работа заради компетентността му по въпросите на модата.
— А, то и вие не сте от плашливите, ще й се сопнете…