— Исках да кажа — дали няма да изглеждам разпусната жена с тази рокля?
— Че к’во разпуснато има, като ще ви лепне по тялото?
Захариса се отказа да търси експертното му мнение.
— Струва ми се, че госпожа Ютийска ще може да ми я нагласи по мярка… — промълви замислено.
Изкушаваше се да остане още малко заради изобилието от тоалети. Но не се чувстваше на мястото си. А вътрешното гласче й подсказваше, че жена със стотици рокли в гардероба повече ще се ядоса, ако някоя липсва, отколкото ако има само десетина. Отгоре на всичко безлюдният мрак наоколо й опъваше нервите. В него се криеше призрачното присъствие на хората, живели тук.
— Да си вървим.
Вече прекосяваха фоайето, когато някой запя.
Думите не се различаваха, а в мелодията се усещаше влиянието на алкохол. Нямаше съмнение обаче, че звуците се разнасят изпод краката им.
Скалата вдигна рамене, когато Захариса го погледна с безмълвен въпрос.
— Може молците да се черпят…
— Трябва да има поне някакъв иконом… Дали не е по-добре да… нали се сещаш, да споменем, че сме наминали? — поколеба се Захариса. — Не е особено учтиво да вземем нещо и да се изнижем…
Намериха зелена врата, забутана зад стълбата, и я отвориха. Пеенето заехтя по-гръмогласно, но секна мигновено, щом тя смънка в тъмнината:
— Извинете…
След малко човекът изрече отдолу:
— Здрасти! Как сте? Аз съм си върхът!
— Това съм… ами… аз. Уилям каза, че нямал нищо против…
Захариса говореше като човек, готов да се извини и на обирджия, че го е сварил в дома си.
— Кой, господин Нафталинен нос ли? Хъ! — отвърна гласът.
— А… вие добре ли сте?
— Не мога да докопам… заради… ха-ха-ха… всичките тия вериги… ха-ха-ха…
— Да не сте… болен?
— Не, много съм си добре, изобщо не съм болен, само попрекалих…
— И с какво попрекалихте? — попита момичето от висотата на възпитанието си.
— …бе, как бяха… тия неща, дето… ги сипват в бъчви?
— Да не сте пиян?!
— А така! Ей тая дума забравих! Пиян като… как беше…
Звънна стъкло.
Свещите мъждиво разкриха пред очите им несъмнена изба, в която мъж седеше отпуснато до стената, а верига свързваше единия му глезен и зазидана в пода халка.
— Вие… да не сте затворник? — провери очевидното Захариса.
— А-ха-ха…
— И откога сте тук?
— Години…
— От години ли?
— Не, бе, много години имам… — Мъжът вдигна бутилка й се вторачи отблизо в нея. — Я… Годината на Покаяната камила… страхотна беше… Ами тая… Годината на Преобразения плъх… също страхотна… Всичките бяха страхотни… Ама да имаше поне една бисквитка да си гризна…
Знанията на Захариса за виното се изчерпваха с факта, че „Шато Мезон“ е много популярна марка. Но не смяташе, че е задължително хората да бъдат оковавани, за да пият, дори да им се поднася онзи ужас от Ефеб, който залепя чашата за масата.
Пристъпи неуверено напред и пламъчето на свещта огря по-добре лицето на мъжа. Макар и разкривено от усмивка на тежко опиянение, стори й се познато. В края на краищата виждаше го всеки ден на монетите в ръцете си.
— Хъм… Скала, ела за малко, моля те.
Вратата се удари в стената и тролът слезе бързешком в избата, но само защото се търкаляше презглава по стъпалата.
Господин Лале се появи на площадката горе. Разтриваше си юмрука.
— Ей го господин Кихавица! — зарадва се окованият Чарли и вдигна бутилка за наздравица. — Цялата банда се събра! Йе-е!
Скалата стана, но леко залиташе. Господин Лале слезе в избата, разтрошавайки в движение парапета. Тролът вдигна юмруци в класическа боксьорска поза, противникът му обаче презираше тези глезотии. Просто го цапардоса с тежкото старо дърво и го запрати в ъгъла.
Чак тогава великанът се помъчи да фокусира своите въртящи се зеници към Захариса.
— Ти пък коя си, да те вземат …аните дяволи?
— Не смейте да псувате пред мен! — сряза го момичето. — Как не ви е срам да псувате пред една дама?!
Той като че се смути.
— Ама аз не си падам по …аните псувни!
— О, но аз вече съм ви виждала, вие сте… Знаех си, че не сте праведница, за каквато се представяхте!
Щракна арбалет. Определени тихи звуци стигат надалеч и имат голяма възпираща сила.
— Някои мисли са прекалено нечестиви, за да ги изричаме гласно — осведоми я кльощаво човече, което я оглеждаше над насочената към нея пружинна цев. — Вие какво търсите тук, госпожице?
— А вие пък бяхте брат Шиш! И нямате никакво право да влизате тук! Аз обаче имам ключ!
Онези части от съзнанието на Захариса, които имаха задължение да мислят за страхотии и ужасии, настояваха тя да ги изслуша. Но понеже бяха част именно от нея, държаха се много благопристойно и тя се престори, че не ги чува.