— Ключ? — повтори брат Шиш и слезе в избата.
Дори в сегашното си състояние не забравяше да насочва оръжието към Захариса.
— И кой би могъл да ти даде ключ?
— Не се доближавайте! Не смейте да вървите към мен! Още една крачка и… и ще си запиша всичко!
— Брей… Друго може и да не знам, но от думи не боли — заяви господин Шиш. — Чувал съм какви ли не…
Млъкна, лицето му се сгърчи и за миг изглеждаше, че ще рухне на колене. Изопна се отново и се вторачи в момичето.
— Ти идваш с нас. Не ми разправяй, че ще пищиш, защото сме сами тук. Бездруго съм се наслушал на…
Отново сякаш омекна, но пак се опомни. Захариса зяпаше втрещена люшкащия се смален арбалет. В съзнанието й вече надделяваха частите, според които да си затваряш устата е много полезно за дълголетието.
— Ами тия двамата? — посочи господин Лале. — Сега ли ще ги очистим?
— Окови трола и ги зарежи.
— Ама ние винаги…
— Зарежи ги!
— Ей, ти добре ли си?
— Не съм! Просто ги зарежи, разбрахме ли се? Нямаме време!
— А, имаме си и още как…
— Аз нямам! — Господин Шиш застана пред Захариса. — Кой ти даде ключа?
— Няма да ви…
— Искаш ли господин Лале да се сбогува нежно с тези две приятелчета?
Главата на господин Шиш бръмчеше, а и поначало той трудно си представяше кое как би трябвало да става в една по-морална Вселена. Все пак се успокояваше, че така е добре. Сенките на двамата досадници ще подгонят господин Лале, а не него…
— Тази къща принадлежи на лорд Дьо Слов и неговият син ми даде ключа! — победоносно обяви Захариса. — Видяхте ли сега?! Тъкмо с него говорихте в редакцията! Вече знаете в какво сте затънали до ушите, а?
Господин Шиш я изгледа.
— Имам намерение да науча. Не бягай. Изобщо не пискай. Върви нормално и всичко… — Запъна се и промърмори: — Щях да кажа „ще свърши добре“, но е тъпо, нали?
Нямаше как да върви бързо по улиците, съпроводен от тайфата. За тях светът беше нескончаема пиеса, художествена галерия, мюзикхол, ресторант и плювалник. Пък и никому от тайфата не би хрумнало, че може да стигне някъде по права линия.
Придружаваше ги и пуделът Хитрушко, който се стараеше да върви по средата на групичката. Нямаше и помен от Кост В Гърлото. Уилям предложи да носи Рошльо, защото вече се чувстваше донякъде негов собственик. Или поне на дял за сто долара. Пари, които нямаше, но утрешният брой на вестника щеше непременно да ги изплати.
Опитваше се да измисли заглавието. Още не бе овладял тънкостите. Имаше толкова много за казване, а Уилям не знаеше как да вмести огромната бъркотия на света в няколко думи. Захариса се справяше по-добре от него, защото смяташе думите за купчини букви, които могат да бъдат слепени както и да е. Най-доброто й постижение беше по повод на някакви досадни препирни в една от гилдиите и гласеше:
РАЗКРИТИЯ
ЗА СМАЙВАЩА
РАЗПРАВИЯ
В ГИЛДИЯТА
Уилям просто не бе свикнал да оценява думите само по дължината им, докато у нея навикът се вкорени само за два-три дни. Вече се наложи да я възпре, когато си бе наумила да нарече лорд Ветинари „Градоначалника“. Формално погледнато, не беше изключено и такова определение за поста му, ако човек поумува над тълковния речник, пък и се побираше на една колона. Уилям обаче се почувства сериозно застрашен, още щом зърна думата.
Именно заради този унес нахълта в печатницата, следван по петите от тайфата, без да забележи нищо тревожно, докато не зърна лицата на джуджетата.
— А, ето го и писача — изпречи му се господин Шиш. — Господин Лале, затвори вратата.
Великанът затръшна вратата с едната си ръка. С другата запушваше устата на Захариса, чиито очи следяха неотлъчно Уилям.
— О, донесли сте ми кученцето — отбеляза господин Шиш, но Рошльо заръмжа срещу него.
Уилям отстъпваше заднешком.
— Стражата скоро ще бъде тук — предупреди той.
Рошльо ръмжеше все по-силно.
— Вече хич не ме е грижа за Стражата — сподели господин Шиш, доближил пружинната цев на една педя от лицето на Уилям. — Знам разни неща. И имена. Къде е проклетият ви вампир?
— Не знам! — Озъби се Уилям. — Не стои по цял ден и цяла нощ при нас!
— Тъй ли било? Ами чуй тогава аз какво ще ти кажа! Ако той не цъфне тук до две минути, ще…
Рошльо се изтръгна от ръцете на Уилям. Лаеше пискливо и трескаво като всяко дребно псе, озверяло от ярост. Шиш отскочи с ръка пред лицето си, за да се опази. Натисна спусъка и стрелата улучи един от фенерите над пресата. Горящото масло плисна върху оловни букви, люлеещи се кончета и джуджешки глави.