Господин Лале пусна Захариса, за да се притече на помощ на колегата си. В мудно потеклото време на вихрената суматоха момичето се завъртя на място и заби решително коляно в мястото на тялото му, заради което зеленчуците понякога са толкова смешни.
Уилям я награби, устремил се към вратата, и я извлече на студа. Едва се промъкна обратно през юрналата се тайфа, която реагираше на огън, както при споменаването на вода и сапун. Видя стаята осеяна с горящи парчетии. Джуджетата се бореха да угасят пламъците — преди всичко в брадите си. Неколцина пристъпяха към господин Лале, който повръщаше, опрял длани на пода. А господин Шиш размахваше ръце, но не успяваше да се отърве от вбесения Рошльо. Кучето хем успяваше да ръмжи, хем забиваше зъби до костта на мишницата му.
Уилям сви длани около устата си.
— Махайте се оттук веднага! Кутиите!…
Едно-две джуджета го чуха и се озърнаха към рафтовете с кутиите пресъхнала боя. В този миг капакът на първата се прасна в тавана.
Прастарите тенекии вече бяха само ръжда, скрепена от клеясали химикали. Още няколко кутии се подпалиха.
Господин Шиш подскачаше напред-назад и се мъчеше да изтръска кучето от ръката си.
— Махни гадната твар от мен! — изрева по някое време.
— Остави го …аното куче, …аните ми дрехи горят! — кресна господин Лале, като гасеше ръкава си.
Съд с някогашен емайллак изфуча от пламъците, засъска във въздуха и избухна върху пресата. Уилям се вкопчи в рамото на Добровръх.
— Казах да излизате!
— Пресата ми гори!
— По-добре тя, а не ние! Вън веднага!
За джуджетата се говореше, че повече милеят за нещата като желязо и злато, а не за себеподобните си. В края на краищата в света има ограничени запаси от желязо и злато, докато населението му несъмнено се множи. Такива приказки се чуваха предимно от устите на хора като господин Уайндлинг.
Но джуджетата наистина милееха свирепо за вещите си. Защото без предмети наоколо всички се превръщаме в някакви си разумни животни.
Печатарите се скупчиха отпред, готови да замахнат с брадвите. Вратата бълваше задушлив кафяв пушек. Пламъци ближеха стрехите. Тенекиеният покрив се огъваше и хлътваше.
Димяща топка излетя през вратата и трите джуджета, които завъртяха брадвите, замалко не се посякоха взаимно.
Козината на Рошльо беше опърлена тук-там, но очите му сияеха. Още ръмжеше.
Позволи на Уилям да го вдигне. Обърна глава тържествуващо към бараката и наостри уши.
— Свършено е — промълви Захариса.
— Може да са се изнизали през задния изход — напомни Добровръх. — Бодони, върви с още неколцина да погледнеш.
— Храбро куче — вметна Уилям.
— По-добре „смело“ — унесено го поправи момичето. — Само пет букви и се помества чудесно на една колона. Не… И „храбро“ подхожда, защото ще напишем…
ХРАБРО
КУЧЕ
ХАПЕ
ЗЛОДЕИ
— … и ще подравним заглавието симетрично.
— Ех, да можех и аз да мисля със заглавия! — потрепери Уилям.
В мазето беше влажно и хладно.
Господин Шиш се завря в един ъгъл и угаси с длани димящите дупки по костюма си.
— Тук сме като в …ан капан — изпъшка господин Лале.
— Брей… Това е каменна зидария — натърти господин Шиш. — Под, стени, таван — всичко е от камък. А той не гори, чатна ли? Ще си седим мирно и тихо, докато горе угасне.
Господин Лале се заслуша в шума на пожара над тях. Под отворения капак по пода играеха червени и жълти отблясъци.
— Не ми харесва тая …ана история.
— И по-зле сме били.
— Ама не ми харесва!
— Недей да се палиш и ти. Ще се измъкнем. Не съм роден за да се препека накрая!
Пламъците ревяха около пресата. Последните кутии с боя се въртяха и пръскаха горящи струйки.
В средата огънят беше жълтеникавобял и вече пращеше около рамките с набраните оловни букви.
Оформяха се сребристи капчици. Буквите се слягаха и сливаха. За миг думите сякаш заплуваха върху стопения метал, после и те изчезнаха. От нажежената преса, от горящите дървени сандъци, от купчинките усърдно отмъквано и грижливо прибрано олово потекоха тънки ручейчета. Срещаха се и набъбваха. Скоро подът се превърна в подвижно огледало, в чиито дълбини играеха обърнати пламъци.
Саламандрите над работната маса на Ото усетиха жегата. Зарадваха й се. Техните предшественици бяха живели във вулкани. Оживиха се и замъркаха.
Господин Лале кръстосваше мазето като уловен звяр. Взе една от клетките и се взря в животинките.
— Какви са тия …ани твари? — Пусна я на масата и забеляза тъмната стъкленица до нея. — А на тоя …ан буркан защо пише „Повишено внимание“?