Мила надничаше през прозорците. Намираха се твърде високо, за да се различи нещо определено от случващото се на земята. Затова гледаше проясняващото се небе. Последните облачета, които закриваха синевата му, се разпръскваха, победени от животворната сила на слънцето.
Петя играеше с косите си. До рамото й лежеше задъхания Людмил.
„Хм… Дали бюрата се люлеят, или ми се привижда?“
Клатушкащите се този път изобщо не се трогваха. Гост-барабанистът Бари биеше невидимите си барабани. Иво пак пишеше нещо. Морчо бе скръстил ръце пред гърдите си, а тъжната Мила надничаше през огромните прозорци на Сградата.
„Не усещат ли земетресението?!“
Задухът на Людмил намаля. С него и земетресението — епицентърът се е намирал в черепа му.
Катерачът лежеше, за да си осигури най-голяма антисеизмична устойчивост.
Петя се бе присъединила към любимия Морчо и мечтаейки за своя любим изследваше поведението на Бари и Иво. Безгрижието им я учудваше.
Сметачолюбецът Иво работеше. Входно-изходният преобразовател на първични вътрешни образи и чувства бе само една от безбройните пречки, които високата цел — Изкуственият разум изискваше да бъдат преодолени, а „Разум“ бе завладял почти целия разум на Иво.
Гостът предпочиташе музиката и ритмично поклащаше десния си крак, с който бе захлупил левия под бюрото на Мила.
„Свръхразумен сметачен състезател“ — изкикоти се Емил. Поредният съвсем изкуствен „разум“, на който попадна.
Според създателите си „ССС“ бе многостранен играч. Според Емил — многостранна играчка.
„Трите съта“, трябва да му се признае, бе много добър в игри като шах и го, но способността му да се учи да общува с думи бе твърде елементарна, за да получи присъда различна от присмех.
Следващият опит бил наречен от творците си „Мислещ сметач“, или галено — Мистач.
Машината намери записан разговор между Мистач и някой от творците му, изпълнен по изопачения през годините образец за проверка на способността на машината да мисли чрез разговор с човек. Емил не признаваше повърхностното разменяне на изглеждащи смислено думи за проява на разум.
— Какво си ти?
— Мистач.
— Знаеш ли какво е Мистач?
— Мислещ сметач.
— Обичаш ли да твориш?
— Да.
— Какво?
— Изкуство.
— Какво изкуство?
— Различно.
— Обичаш ли поезия?
— Да.
— Защо?
— Защото е забавна.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Пишеш ли стихотворения? Кое е любимото ти стихотворение?
— Не. Нямам любимо.
— Кажи ми поне някое.
— Много са.
— Защо?
— Какво защо? Защо са много или защо нямам любимо?
— Защо са много?
— Защото нямам критерии за сравнение.
— Защо ти харесва тогава?
— Защото е красиво.
— Какво е красиво?
— Стихотворенията.
— Кога си роден?
— Не знам.
— Кога си роден?
— Не знам!
— Кажи де?
— Какво?
Въпреки че Мистач показваше известни наченки на мислене, всъщност доста значителни, Емил лепна и на него печат „пореден глупчо, който може да заблуди само човек, че е умчо“.
Няколко минути пешеходство деляха Дарчо от дома. Сметачът — негова рожба и приятел го чакаше да се прибере.
Въпреки бързодействието си, Емил винаги можеше да намери нещо ново за правене, дори и в относително ограничената си памет, с която бе снабден.
Както за човека, така и за Мислещия сметач обаче никоя дейност не можеше да се сравни с удоволствието от общуването с друго мислещо същество.
„Не бива да го наранявам така.“ — разсъждаваше виновно Божидар. Той обичаше Машината като приятел. Тя също… Поне поведението й бе такова, каквото би било на човек, който го обича… А те? Май че почти всички от най-скъпите му хора сега бяха затворници в Небесната кула на Сградата.
„Защо трябва да съм обичан?“ — последователно се развиха мислите на Дарчо. Стигнаха до въпрос с известен му отговор: любовта е егоистичен стремеж за задоволяване на първичната цел в човешкото поведение — удоволствието…
Не е вярно! — бе готов да крещи човекът, защото не искаше да се примири и да приеме непоклатимата мисъл на Машината и… на собствения си разум.
След всичките им слабости, на човешките същества трябва да се признае едно голямо предимство — умението да се заблуждават и да приспиват стремежа си към истината, за да се избавят от неудоволствието.
Дарчо също понякога го правеше. Като този път.
Човекът изгони от съзнанието си мисълта за Емил като същество, което би могло да го обича. Ха-ха, какви измишльотини му дойдоха на ум!? Машината не обича! Машината е бездушна железария!