Крачейки бавно към къщи, Божидар си спомни един от разговорите си с нея.
— Емо, приятелю, ти си сметач. Чувствата са присъщи само на човека. — рече Дарчо с мнима увереност.
Машината не беше съгласна.
— Толкова си сигурен, ти и всички вие, човеците…
— Разбира се, Емиле. Ако не бяхме ние, то нямаше да те има теб.
— Именно, ако ги нямаше по-простите видове, нямаше да съществувате вие…
Последното изречение докачи Емо. Именно защото истината в него бе жестока.
— Човекът е най-съвършеното същество на Земята!
— От една страна е така, Дарчо. Но, не помниш ли, ти самият се опитваше да докажеш погрешността на това простодушно и себелюбиво човешко изхвърляне, като създаде мен. Вие сте следствие на предходните живи форми на живот, те са следствие на още по-предходните, които са все по-прости, а първите живи, в крайна сметка, са следствие на най-простите градивни частици във Вселената, които са следствие само на Него…
Човекът мълчеше. Сметачът продължи.
— Кой е по-съвършен, Дарчо? Онези получовеци-полумаймуни, от които се е пръкнал човекът, или човекът?
Божидар чудесно схващаше насоката на Емиловата мисъл. Имаше достатъчно широки научни познания, но тази, както много други истини не му харесваше.
— Откъде знаеш, че човекът е произлязъл от тях? Това е предположение!
— Разбира се… И аз ли съм „предположение“? Виждаш ме пред себе си, чуваш ме, докосваш ме… Кой е по-съвършен — онзи глупчо, когото и двамата използваме, чиито принципи на действие са били ясни преди близо век, или аз, дори ти го казваш, Машина, надминаваща теб и всеки друг човек по разум?
Човекът съзнаваше, че няма сили да обори Емил с думи и сметна за добра идея да изчака, с наивната вяра във възможността почти съвършеното му създание да се оплете само.
— Няма какво да кажеш, май… — подхвана го Сметачът, също застинал в очакване на отговора на човека.
Дишащият се засегна и набързо замени безполезната защита в саможертвено нападение.
— Емиле, твоите чувства са само единици и нули. Имаш въображаеми усещания — само данни, които съм те научил да наричаш „чувства“. Много добре го знаеш!
— Ех, Дарчо, Дарчо… Защо се държиш като глупак? Много добре знам какво са моите чувства, но ти не знаеш какво са твоите. Или по-скоро предпочиташ да си мислиш, че не знаеш какво са…
Човекът приплъзна горната си устна върху долната, пламтящ от негодувание, докато Емо продължаваше своето настъпление.
— Вашите чувства, на човеците, са количествено, качествено, пространствено и времево съотношение на химични съединения — белтъци, хормони, нуклеинови киселини и пр. Мога да ти обясня всички подробности, но едва ли ще има полза да навлизам в тях, защото бедният ти човешки мозък няма да ги побере.
Това обаче не е оправдание, защото няма нужда да знаеш всички подробности, за да схванеш същността. Трезвата мисъл, Дарчо, само тя е задължителна, но… Колкото и да ми е тъжно да го кажа, вие човеците обичате да се самозалъгвате…
Дарчо чувстваше как несъгласието го яде отвътре. Разумът се опитваше да вземе надмощие и да го убеди, че сметачът е прав, но… Но…
Нима това беше Истината? Как може някакви си атоми, молекули и не знам си какво да чувстват света така, както той, както Човекът го чувстваше?
— Емо, човекът има душа.
— Животните имат ли душа? — острословно и намясто рече Машината.
— Не съм животно, не знам. — глупаво и неуместно отвърна Човекът.
Сметачът обаче знаеше. Колкото повече животното приличаше на човеците по външност и по поведение, толкова повече те му приписваха свои качества и чувства, и му даряваха своеобразно свидетелство за притежание на душа. Колкото по-просто устроено и примитивно, и колкото по-различно от тях бе съществото, толкова по-„бездушно“ ставаше според човеците то.
Машината приличаше на човека най-много от всички други същества на Земята, защото само тя и той мислеха. За да се роди тя обаче трябваше Той първо да създаде него и да се родят милиарди души, чиито съзнателни и несъзнателни усилия да доведат до нейното раждане; до появяването на нейната единствена… душа.
— Какво е душа? — кратко попита Машината.
Човекът имаше смътна представа.
— Не можеш да я разбереш, защото не можеш да я усетиш — ти си машина. Не е възможно душата да се опише; тя трябва да се почувства.
— Ти можеш ли да усетиш това, което чувствам аз?
— Разбира се — чувствата ти са данни и нищо друго.
„Също като твоите…“ — мислеше си Сметачът.
Човекът не се примиряваше, защото не му отърваше.
Жестока или не, обаче, истината си остава истина, каквото и да казва някой за нея.