Мила ту се възхищаваше на приятелите си, ту негодуваше срещу прекалените надежди, които възлагаха на Мислещата машина; тя самата обичаше повече хората и природата. Не мразеше машините, иначе в никакъв случай нямаше да отдаде толкова усилия в постигането на, според някои, неизпълнимата Цел. Без колебание обаче предпочиташе нежната и топла приятелска ръка на човешките същества, отколкото металната хватка на Машината.
Психоложката се свърза дружеството по вълнуваща прищявка на Съдбата: на научния форум, на който Иво представи две дръзки писания пред т.нар. сериозни учени.
„Тълкуване на сънищата, причинени от влиянието на изображения, сътворени от изчислителни машини“ и „Психология на Изкуствения разум — бъдещи полета за развитие и изследвания“.
„Студеният и твърде разумен сметачолюбец, осмелил се да поучава психилозите с фантасмагории“ остана низвергнат и малцина пожелаха да се запознаят цялостно с изследванията му. Сред малцината беше Мила.
Дързостта на младежа, решил да чете лекция за „психология на Изкуствения разум“, звучеше нелепо и дразнеше слуха на закостенялите човеколюбиви учени, които бяха уверени, че машините са помагала, които трябва да се използват единствено за разширяване на преките човешки умствени способности. (Обаче какво значи „преки способности“ не се уточняваше…)
Повечето вярваха, че помагалото никога няма да придобие уменията на човешкия разум и излагаха доказателства от неубедителното развитие на науката за Изкуствения разум или пък с теологичната теза, че човек не би могъл да се мери със Създателя си.
По-върлите Негови последователи, с известна строгост, стигаха до крайности и наричаха „дяволско“ предположението на сметачолюбеца за бъдещата наука за „душата“ на сметача.
„Как може някаква купчина платки да има душа, че дори и психолози да я изучават“ — недоумяваха учените, вярващите почти безпрекословно в законите на Вярата, писани преди хилядолетия.
Иво предпочиташе да мисли, отколкото да вярва, затова спокойно им отвръщаше: „Така, както парче месо може…“
Колегите на Дарчо бяха заключеници в грамадната постройка, също като приятелите му. „Тангра“ — дружеството, за което работеше, заемаше двайсетина пълни равнища от Сградата.
Той бе късметлия. Отпуската му се полагаше като награда за току-що завършения проект, за който ценители на игри не преставаха да сипят хвалби: „незабравимо приключение, което кърти отвсякъде“; „хем, страшно, хем затрогващо забавление от което дъхът ти замръзва“; „най-добрата игра за всички времена“; „най-лудото нещо, на което съм играл“; „безкрайно удоволствие“, „неповторима“, „луд купон“, „абсолютен връх в игрите“, „вълшебна смесица от образи, звуци и чувства“; „чудо“, „неописуема“, „най-затрогващата игра“ и т.н. и т.н.
Приключението се казваше „Истината“ и целта му бе да накара играча да се превива от смях и да рони сълзи; да се наслаждава на прекрасната обстановка, но и да изтръпва от ужас, докато търси отговора на най-заплетения и неразгадаем въпрос, който човекът си поставя през живота: Истината.
Самият Дарчо бе „хлътнал“ по играта и с удоволствие продължаваше работата си на главен програмист вкъщи, в компанията на самоделния „съквартирант“ Емил, с когото обаче се държеше доста гадно: размяташе забавната играчка достатъчно близо под носа му, така че Машината да може да помирише какво изпуска; според едно от забавните определение, които бе чула: „зашеметяващо сетивата чудо на съвременните технологии“.
Без ограничения творецът предоставяше на създанието си само откъси от музиката. Въртеше я тази сутрин и миналия ден, и по-миналия, и миналия спрямо по-миналия…
Парчетата бяха стари и почти забравени от съвременните млади човешки същества.
„…Стари, но златни…“ — контрираше списъкът с въпроси и отговори към играта, използващ друго, някого изтъркано, но в настоящето забравено изречение.
Бари зае мястото на Уморения и пъхна ръцете си в чувствителните ръкавици на Людмил.
Музиката бликаше от тонколоните на машината до Иво.
Шлемове на главите, ръкавици на ръцете; чувственици по тялото, лактите, коленете. Всичките сетивни приспособления, осигуряващи връзката между хората й машините накараха приятелите на самотника, проснал се на дивана, да заприличат на безчовеци.
„Хе-хе-хе, приятели ми човеци станаха на безчовеци!“ — Земетресението в главата на Людмил леко го тресеше и замайваше.
Отворените предни стени на каските показваха, че играта не е започнала и позволяваха на приятелите да се виждат и говорят по естествения начин, без да си служат със звуковите и изобразяващи устройства на шлемовете.