На Иво, предложил на останалите да опитат от играта на Божидар, му хрумна да не използва сложните чувствителни дранкулки на другарите си, за да се почувства като класическите „истински играчи“ от миналото, които преди десетилетия за вход използвали най-много ключище, ръчки и мишка, а за изход — обикновено показващо устройство с плоско платно, и няколко звукоизлъчвателя.
Нима не е достатъчно? За какво му е на човек да залъгва съвсем сетивата си с въображаем свят? Нужно ли е да потапяш цялото си тяло в измислените вселени? Трябва ли да бягаш от истинската?
Морчо и Петя бърбореха, подготвяйки се заедно да започнат играта. Мила продължи сладката приказка, която сериозността на госта бе прекъснала.
— Живи сме. Най-добре да се наслаждаваме на това щастие.
Бари, с видимо удоволствие, измерваше правотата на чертите на психоложката.
— Ако не се беше случило, нямаше да сме един до друг сега.
С думите си гостът нарисува усмивка по лицето на Мила. То светна като неговото.
— Да се забавляваме!
За разлика от приятелите, за които настоящето удоволствие от Играта бе достатъчна награда, влюбените обсъждаха и бъдещето.
— Какво ще правим тази вечер?
— Първо, мисля, че е най-добре да слезем от Сградата, а после… после… — не довърши Морчо и накара Петя да се изкиска. По страните й почти не личаха следите от солените сълзи.
Иво бе, както винаги, сам. Общуваше с „Второто си Аз“. Питаше го колко истинска е Действителността.
Ако не съществува разум, който да знае, че освен „истинската“, съществуват и „неистински“ действителности, които се виждат само във въображението, то може ли да има абсолютна разлика между действителността и недействителността?
Ами да!? С какво тази пуста действителност е по-истинска от измислицата?
Сметачолюбецът се разколеба от намерението да извърши глупостта сам да ограничи удоволствието си от играта, навлече ризницата, сложи наколенките и нахлузи шлема, който предаваше гласа му към машината, а чрез нея и към приятелите му; към всички, с изключение на Уморения.
— Приятели, представлението започва!
Шлемовете на петимата се затвориха плътно и тонколоните на Иво спряха да обливат със звук пространството. Людмил потъна в тишина. Само изтощените му бели дробове пухтейки стържеха въздуха.
Умореният дочу, че вратата на стаята се открехва, но в мига, в който погледна, Изходът си стоеше затворен. Долетяха стъпки и неразбираема реч някъде от коридора; и някаква странна миризма.
Долетяха и отлетяха… Може би любопитните не го бяха видели? Може би бяха забелязали само играещите? А играчите не долавяха никакъв звук освен този, който машината им предлагаше. Не искаха да чуват и виждат нищо друго, освен своята Игра.
Людмил се напрягаше да се вдигне от седалката. Искаше да се бори. Искаше.
Страстно копнееше, но желанието му не стигаше, за да го стори. Човекът се просна още по-безпомощен.
„Защо ли ми бе нужно това глупаво тичане нагоре!?“
Петя, Морчо, Мила, Иво… гостът Бари… Ръцете на всички трескаво се движеха. Шлемовете им променяха положението си.
А какво бе изписано на лицата им? Щастливи ли са в новия свят на Играта?
Людмил се вълнуваше от чувствата им. А на тях пукаше ли им за неговите!?
Людмил успя да ги разбере. Не ги обвиняваше.
Бяха го оставили да си почине, тъй като физическото му състояние не позволяваше да играе с тях.
На Дарчо оставаха стотина метра до дома, за да потърси утеха до своя мислещ приятел. Сметачът бе изоставил „скучните и недодялани лъжемислещи същества“, както се сети да нарича недораслите изкуствени умове, и наблюдаваше представлението по телевизията.
По улиците бе малко по-спокойно. Неприятното пращене на шумците бе заменено от гласовете на превъзбудени хора. Някои от тях бяха поели обратно по Пътя към Сградата, а други вървяха по обичайните си пътища.
Удар на рамо в рамото на Божидар, извади умотвореца от замечтанието.
Емил следеше новините.
„Моля гражданите да приемат личното ми извинение за станалото неприятно недоразумение. На полицията бе наредено да разпръсне хората, за да могат разчистващите машини по-бързо да отворят входовете на Сградата.
Разбирам притеснението ви. Аз също имах близки там, но, моля ви, съгласете се, паниката беше излишна. Слава Богу, жертви и пострадали физически хора от Сградата няма.“
Кметът на града се опитваше да смекчи възмущението на своите избиратели от полицейщината около ударения по покрива небостъргач. Много човеци лесно се поддаваха на манипулации като тази. Управниците бяха усетили човешката слабост и често следваха печелившия принцип: „кажи на някого каквото иска да чуе, а след това той ще направи каквото ти искаш да направи“.