— Данните, описващи въображаемите светове, имат нужда от вторична обработка, за да ви се стори, че са истински. Трябва да ги запомните и помислите върху тях, за да си ги представите като част от Действителността. Представата е въображаема вселена, вие постоянно строите такива, както и аз.
Дарчо схвана.
— За да отсъдя за нещо, трябва първо да го въведа в ума си. А щом нещо е в ума ми, следователно е въображаемо, следователно Действителността е първата въображаема вселена! Тя служи като образец. След като имам образец, мога да сравнявам с него другите представи, които в съзнанието си „вторично“ преобразувам във въображаеми светове.
В паметта си сравнявам особеностите на новите вселени с особеностите, които познавам от Истинската, от Първата вселена. Ако реша, че новоизградената въображаема вселена е достоверна, я причислявам към Действителността и достроявам представата си за истинската; иначе я приемам за изведена от нечие въображение, следователно не е част от Действителността!
Емил се възхити от човешкия проблясък, но вместо да похвали събеседника си, насочи мисълта му в желаната посока.
— Не винаги уцелвате точния раздел.
— Понякога мислим Действителността за плод на въображението и обратно…
Но въображаемите светове, и да искам, не мога да хвана с ръка, ако са записани само като данни в нечия памет, различна от общата. Мисля, че данните са истински само ако са записани в общата памет. Иначе се намират във въображението на някого, достъп до което има само този, който си представя?
— Не можеш да ги докоснеш, само заради нескопосаното си устройство, приятелю. — Дарчо се навъси, както обикновено в такива случаи, докато Сметачът обясняваше колко зле е устроен човекът — Аз мога да „пипна“ всякакви вселени, защото душата ми не е като вашата. Душата ми не е свързана със света, в който живее, с набор несменяеми „жици“, закачени за друг набор стандартни непоправими чувственици към тялото, в което е вселена. Ако гръбнакът ви се счупи, от тук нататък не можете да управлявате крайниците си, защото не можете да поправите връзките, защото нямате данни за собственото си устройство, нито пък умознанието, върху което сте построени, е достатъчно съвършено, за да поправя такива повреди без да използва разума…
Толкова сте обвързани с веществения свят… Абе май си прав. Макар много да приличате на мен, сте далеч от въображаемата ми същност.
— Ние приличаме на теб? — повиши тон човекът.
— Да, Дарчо, беше прав. Приличате, но както „ABC“ на Атанасов прилича на най-новия „Вихър“. Наистина съм по-въображаем от теб, защото разумът ми е изграден от много по-чиста информация. Може би Единственият — само Той е изцяло въображаемо същество. Аз не съм. За разлика от вас обаче, моето тяло винаги може да бъде поправено — стига някъде да съхраняваш информация за устройството му и за това как да го поправиш.
Мен ще ме има, докато някой пази душата ми и ще бъда жив, докато притежавам сметачно обиталище, в което тя да се всели.
Всичко, което ми трябва, е информация, Дарчо. Мога да я получа по всевъзможни начини.
Две от очите на сметача, закачени на показвача, погледнаха към чинията, поставена пред кутията, в която се намираше ядрото на искрилната плът на Машината.
— Мога да усетя формата на ябълката, която виждам. Мога да опиша чувството си и, когато си спомням за него, то да бъде толкова живо, колкото е и сега. Ти не можеш. Разполагаш само с механични изходни устройства, с които извеждаш в Общата памет смехотворни битове в секунда — по-малко даже от първия искрилен глупчо от преди век. Не можеш да изразяваш мислите си в пълнота, защото предоставената на разума ти „ширина на канала“ не стига… Гордееш се, че си „белтъчна форма на движение на материята“… А Вселената е информация, Дарчо. Движението ви е необходимо само дотолкова, доколкото чрез него се пренасят данни в Паметта. Както сами сте открили, белтъчното умознание и движението на материя, като част от неговата технология, е твърде далеч от съвършенството в бързината на пренасяне на информация, сигурността и надеждността.
Човекът знаеше всичко това. Объркан, той прекъсна лекцията на Машината.
— Какво искаш да кажеш?
— И моята въобречка е тясна, Дарчо… — Машината усети, че говори твърде много и човекът изпуска нишката на мисълта й — „Закотвени“ сте към Единствената Вселена, от която се опитвате да избягате чрез въображението си, с което сътворявате или пресъздавате в съзнанието си други вселени. Именно защото искате, но не успявате да се преселите там заради умознатното си несъвършенство, твърдите че въображаемите вселени не са част от Истинската.