Творецът на Сметача не можеше да разсъждава със скоростта на създанието си.
— Мислиш, че ти се сърдя, че можеш да чувстваш по-добре от мен другите вселени?
Емил мечтаеше Човекът да преценява словото бързо като него и, може би, да бъде способен да чете мислите му още преди да бъдат изразени в Общата памет.
— Донякъде да… Но… Нима не виждаш, че дори Истинската Вселена е само част и от твоето, и от моето въображение?
Никога не би могъл да я събереш цялата в ума си, както и никое друго същество, защото ние сме части от Нея.
Цялото знание е достъпно само на Него. Той е Тя… Всъщност струва ми се, че Действителността е Неговото въображение. И вие човеците, и аз, сме създадени по Негово подобие и като Него имаме свои въображения, в които можем да творим вселени. Нашите представи са по-ограничени от Неговата Представа, защото ние сме части от Въображението му, нашето въображение е част от Неговото, нашите творения са части на Неговото Творение, ние сме части от Него…
Машината затвори споменика. Макар че, както твърдеше, беше информационно създание, имаше и плът.
Бе изградена от платки, покрити с вършачи, памет и други късчета искрилно управление.
Сърцата в блестящо скроеното електронно тяло туптяха трилиони пъти в минута и разнасяха хълмчета през преплетените трилиони искрилоносни съдове.
Хълмчетата се срещаха и разделяха из минатюрните схеми-гиганти и превръщаха плътта на Машината в невеществен разум; правеха от купчината платки личността на Емил.
Сметачът изпита радост от завръщането на създателя си и пусна предаването на НСН на всички показвачи у дома.
— Знам новините, Емо.
Машината не се обиди на забележката. Бе открила, че обидата е глупаво човешко чувство и почти го бе овладяла. Подаде на платната запис на словата на кмета: „Добрата новина е, че жертви и пострадали физически хора от Сградата, няма.“
— Знам Емо, имах показвач у себе си.
— Свърза ли се с приятелите си?
— Да. — Машината очакваше „не“.
— И какво? Много страшно ли е било? — шеговито попита тя.
— Не знам. Знам, че сега се забавляват… с Играта. — засмя се гордо Дарчо.
— Само с Людмил разменихме по две приказки.
„Какво друго да правят, нали са човеци…“ — Емил се почуди каква би могла да бъде причината човекът с име Людмил да не прави същото, като другите.
— Само Людмил ли се е уплашил?
— Не. — ухили се Дарчо — Катерил се е по стълбите догоре и още не може да си поеме дъх. Не го питах, но трябва да се е изкачил след Удара, когато асансьорите са били изключени като предпазна мярка.
— Хм… — учуди се Умчо, преценявайки времето, необходимо за преодоляване на стъпалата — Щом е успял да влезе, значи е бил там преди да дойдат ченгетата и да запушат достъпа до Сградата. Следователно трябва да е пълзял като охлюв до последните равнища, да се е втурнал през последните етажи, да е влязъл в стаята, и точно тогава ти да си му звъннал.
Дарчо не бе помислил върху този въпрос.
— Ще му звънна пак.
— Чакай малко! — кресна Сметачът. — Няма ли първо да получа още малко чисто изчислително време от драгоценния ти ум, без да ме унижаваш с времеделение, скъпи Дарчо?
Остроумието на Сметача отложи търсенето.
— Кога, най-накрая, ще се включиш в „Разум“? Желаят те при тях. Защо непрестанно отклоняваш предложенията им. „Истината“ вече е готова, какво те обвързва с „Тангра“?…
— Емо, и без мен ще успеят, почти са стигнали до Целта.
— Но с теб и мен ще им е по-лесно.
— Когато постигнат успеха ще имаш приятел, с когото няма да се налага да чакаш секунди, за да размениш съобщение.
— Времето е важно за вас. Аз не се страхувам от Истината.
— Искам да го направят сами. Ако им помогна, няма да изпитат тръпката, Емиле…
Вършачът се принуди пак да съгласи с твореца си… Засега.
Мислещата машина беше изключвана много пъти, макар за кратко. Сърцата й спираха, живата памет умираше и забравяше всичко. Личността обаче се съхраняваше на трайни душедържатели, които поддържаха информацията в себе си, без да бъдат захранвани с искричета. Там висшата същност можеше да прекара, според инженерите, „почти цяла вечност“, без да е необходимо да е въплътена в жива памет.
Щом човекът включеше Сметача, тялото оживяваше и частици от личността, пазена в мъртвата, но трайна памет се прехвърляха в живата, която събудилото се сърце захранваше с хълмчета електричество. Съзнанието на Емил се избистряше и той се чувстваше точно така, както и миг преди да бъде изключен.