Единствената истина, която можеше да забележи по-късно, беше че часовникът, който не преставаше да отброява времето, имаше ново показание. Заключаваше, че след като го изключат времето прескача междинни точки.
Първият път, когато сърцата на Емил бяха внезапно угасени и запалени час по-късно, Машината си помисли, че показателят на времето се е побъркал.
— Хареса ли ти?
— Да, хареса…
Живата памет бе съхранена в мъртвата и захранването на сметача угасна. След час човекът накара сърцата пак да забият лудо.
— …ми. Хм…?! Дарчо, има някаква повреда с часовника? „Как може да е минал цял час между две думи“ — смая се Машината, след като си погледна часовника.
— Защо?
— Изречението започна в 22:21:34.45, а завърши в 23:23:58.87.
— Какво от това?
— Невъзможно е!
— Просто те изключих и включих отново, Емиле.
— Значи съм бил Там? — попита рязко Машината.
— Да… Бил си „там“… — недоверчиво рече Човекът.
Истината за Сметача бе скокообразна промяна в часовника, неочаквано прекъсване или промяна в звука, внезапна смяна на изображението.
Тежките стълби предизвикаха ново разместване на мисловни пластове в главата на Людмил и се изродиха в земетресение. Предметите, чиито образи се промушваха през полуотворените уморени очи, затанцуваха лудо заедно с насядалите човеци-сенки.
Колко ли време мина откакто влезе в стаята? Каква ли промяна се бе случила с приятелите му за толкова кратко време, така че страхът им се да се изпари яко дим и да се впуснат в безгрижна игра на „Истината“?
Умореният имаше обяснение. Залъгваше се, че му вярва: по уредбата, достатъчно убедително, са съобщили, че всичко е наред; че „работата може да продължи“ или, по-скоро…
Именно! Съобщили са, че е време за празнуване!
Ако спътникът бе паднал малко по-косо, щеше да помете много човеци от Сградата… Можеше да помете всички в стаята?… Можеше дори да срути цялата Сграда?!
Празник е. Та той бе говорил със Създателя на Играта, в която се бяха впуснали приятелите му! Би трябвало о настроението му да е празнично, но човеците не можеха да празнуват, когато главата им се люлее и ги цепи като брадва, изкована от алкохол с висок градус.
Сърцето щеше да изхвърчи. Умореният намери сили да се пошегува на ум — „Да не би за лудо бегало, не би ти се сърце пръснало“…
Трусовете рушаха образите на приятелите му. Те вече не само се клатушкаха, а започнаха да се превръщат в размазани, почти едноцветни ивици, покриващи полезрението.
След като отряза надеждите на Емил за скорошна среща с разумни приятели, Дарчо позвъни отново на своя.
Сметачето у Людмил съвестно му съобщи, че го търсят. То се сети да спомене кой.
— Дарчо пак иска да говори с теб.
Човекът схвана, макар със закъснение, но ивиците, които земетресението цапаше по зрителната му решетка, започнаха да мацат и по вътрешния строеж на разума. Връзките към изходите малко по малко се разпадаха. Устата отказваше да се помръдне.
Людмил чувстваше какво му предстои и отказа да се бори с неизбежното.
„Тъмнина?“ — Винаги бе смятал, че Там няма да има нужда да диша, но гърдите му казваха друго. Людмил си пое въздух и разбра, че дори с изключено тяло невидимият обръч, изкован от изкачените стъпала, не спира да стяга гърдите му.
„Болка… Вечна болка!?…“
Осъзна се. Остриетата му подариха искрица надежда — „Може би още не съм узнал Истината?“ — Човекът видя себе си прострян на дивана в Сградата, а край него са приятелите му, играят на Играта и не го забелязват.
„Сигурно лежа безжизнен… Но не съвсем… Дишам…“. Ново дихание и нова болка.
Приятелите му бяха погълнати от Играта — едва ли биха могли да го чуят. Въпреки всичко реши, че трябва да опита да привлече вниманието им.
Людмил се помъчи да извика името на любимата си приятелка. Успя едва-едва да отрони: „Петя, Петя…“. Дори той самият не чу думите си. Никой не го чуваше. Нищо. Истината винаги е била интересна. В такива случаи тя превръщаше отчаянието и страха в надежда.
„Болката скоро ще престане.“ — помисли с вяра човекът. Е, осъзна и другата възможност, следваща моделът на крайната истина, който те си бяха измислили — „Или пък сега започва…“
Докато се наслаждаваше на липсата на страдание в безкрайно кратките промеждутъци между повърхностните вдишвания, на човека му се стори, че чува музика.
„Но животът продължава!“
След миг гърдите отново го смазваха от болка, но радостта му успя да промъждука за още малко — звучудото от „Истината“! Иво може би бе излязъл от Играта и щеше да му помогне?!