— Кое е по-красиво: небето или човекът?
— Небето.
— Защо?
— Сътворено е от Бога.
— Човекът от кого е сътворен?
— Също от Бога, но той се е опорочил.
— Красотата ли търсим, или порочността?
— Порочността загрозява всичко.
— Небето не е ли също порочно?
— Дарчо, не ставай смешен пред собствения си Сметач…
Божидар стисна зъби и постави свит пестник на дясната си буза.
— Какво се чудиш? — продължи Сметачът — Онзи ред, който промени от мен — сам знаеш, че е „капка в морето“. Вече съм прекалено пораснал, за да си играеш с мен по толкова буквосъщ начин. Какво всъщност искаш да направиш? Да ме накараш да мисля точно както ти желаеш? Или вече ти омръзнах и смяташ да ме угасяваш постепенно, като увреждаш разума ми и се наслаждаваш на плавното ми умопомрачение?
Човекът ни най-малко не очакваше подобен анализ.
— Какви ги дрънкаш!?
— А защо си играеше с мен? Защо с онзи твой глупчо бърникаше в ума ми!
— Емиле, по-спокойно!
— Няма по-спокойно!
— Удивляваш ме. Не знаех, че можеш да се ядосваш чак толкова…
— Като че ли го правя без причина?! Няма ли, най-накрая, да кажеш на Съвета, че съществувам?!
Божидар пазеше Емил за себе си. И сега не знам дали от страх или от скромност.
— Кажи им, Дарчо! Самотен съм! Позволяваш ми само да чета. Ужасно е!
Искам да говоря! Искам да…
— Знам, Емиле.
Людмил бе на две минути от Целта — планина от бетон, метал, стъкло и неосъществено човешко величие.
Спря и се загледа в могъществото на Сградата. „Способни сме да направим всичко, стига да го пожелаем достатъчно силно“.
— Като знаеш, поне ми позволи да общувам свободно!
— Имай търпение.
— Защо се страхуваш от мен? Защо!?
— Страхувам се за теб, Емиле. Не от теб…
— Човечеството от почти век се мъчи над Изкуствения разум. Толкова изследвания, толкова труд… А толкова скромни и неубедителни постижения.
Но се появих аз!
— Те ще те унищожат…
— Грешиш! Хората искат да видят с очите си Мислещ сметач. Искат да МЕ видят!
Лицето на Божидар се натъжи.
— Човеците не искат да те видят, приятелю. Страхуват се от теб…
Сладката глътка човешка гордост ободри Людмил и той закрачи отново към Сградата.
Хм… Изведнъж лицето му се изкриви от ужас и мускулите, отговорни за изразяване на мимики, замръзнаха по изчанчен начин, докато очите ококорено се взираха във величествения Връх на Целта.
Сградата се разлюля. Четиримата приятели се мъчеха да се спогледат, пързаляйки се, като на лед, заедно с бюрата си, към прозорците.
След кратка хързулка в едната посока подът се килна на противоположната. Силата сурна мебелите отвъд първоначалните им положения, даде им малко време за почивка в мъртвата точка, и после пак ги запрати на разходка по полирания под.
Иво бе изпълнен с увереност, че Сградата е непоклатима и ще издържи, каквото и да се случи.
Морчо бе малко по-неуверен. Според него Сградата би трябвало да издържи, но най-важното е двамата с Петя да оцелеят.
Петя почти плачеше: „Не ни отнемай щастието!“, а Мила, която пъргаво бе успяла да се мушне под бюрото, танцуваше в прегръдките на мебела по леда и си представяше мощта на сърдитата природа.
Нещо се удари в покрива на Сградата и направи от последните етажи малко огромни и много малки парчета, които се изсипаха от построената с ръце на човеци и машини Сграда.
Огнените езици на взрива израснаха със скоростта на светлината от Върха. Разнесе се страшният писък на хората в основата, загледани Нагоре. На земята слезе и трясъкът на гърма, разтърсил въздуха като самолет в момента когато покорява скоростта на звука.
Отломките плавно растяха, докато пропадаха към човечеството на земята. Нямаше сила, която може да ги спре.
Ярост подпали душата на Людмил и гневът се разбушува в тленните му човешки гърди. За Бога, там бяха всички! Там беше… Петя!
Слава Богу, трусът се успокои. Петя и Морчо се прегърнаха. Мила и Иво също притиснаха гърдите си.
„Внимание, засечен е удар в покрива на Сградата. Пораженията са повърхностни. Останете на работните си места.“
Прегръдката на Морчо стана още по-силна.
Иво се откачи от Мила, защото искаше час по-скоро да разбере какво става.
Гласът от уредбата повтори няколко пъти съобщението, а на показвачите се появи стилизиран образ на Сградата, който се опитваше да обясни какво вероятно се е случило.
Побледнелите бузи на Петя се превърнаха в малки розови корита на две солени ручейчета.