„Или ми се причува…“ — след миг трептенията заглъхнаха в тишината.
На Людмил му се спеше както в миговете преди да целуне възглавницата след 35-40-часов „пробег“ със сметача.
Копнееше за почивка. Но тялото не искаше да заспи и принуди вялото съзнание да мисли.
„Малко тъпичко — да я научиш от лудешко катерене по стълбище. Но… какво значение има дали до Истината остава минута, година, сто години… В края на цялото това време продължителността му се свежда до миг. Сякаш всичко, което си преживял, се е случило вчера… или преди час… или преди едно… вдишване“…
Ножовете, изковани от стъпалата, врязоха остриетата си в тялото на гаснещия човек.
„Някой ме търсеше?“ — светна плахо спомена за телефона, но сметачето вече бе престанало да дрънчи. Божидар се бе отказал да говори с Людмил. Засега.
„Те ще му се обадят.“ — заключи едва дишащият — „Този път няма да откаже помощта си. Те ще имат нужда от него“.
Умореният не виждаше нищо, но за щастие слухът още се държеше и донесе сигнал, че някой плаче.
Хлипания? Както винаги, Людмил желаеше да знае цялата истина.
„Кой ли плаче? Мила? Петя?! Или някой друг?“.
Клепачите тежаха ужасно. Не искаха да се подчинят на заповедта да се отворят, за да подскажат на Уморения отговора.
„Да му се не види! Това ли е тъпата Истината!?“
Хлипанията продължиха, растеше и любопитството. Нови заповеди на клепачите.
Е, този път — успех.
Прозорците към света се разтвориха полека. Тъмнината се разсейваше. Образът се изясняваше и даже не трепереше.
„Петя, разбира се.“ — тя ронеше сълзи в прегръдките на Морчо. „Всъщност защо плаче?“.
Обстановката приличаше на болница… „Загубил съм съзнание и са ме настанили тук, да си почина?“ — не разбираше мъката й Емил.
Морчо забеляза, че Умореният се връща в съзнание. Опита се да изпише усмивка на лицето си.
Тъгата, отпечатана в лика на Петя мигновено се изтри, щом очите й зърнаха Емиловите да се отварят.
— Здравей! — поздрави толкова скоро, колкото можеше тя. Сълзите още се плъзгаха по страните й.
Емил бе щастлив, че не е научил Истината. Понечи да поеме дълбоко въздух. Бе забравил за невидимия обръч, но той не беше забравил да стяга и бързо го принуди да диша едва-едва.
Умореният искаше да продума, но устните, подобно на клепачите, се бяха разбунтували и трябваше да бъдат овладени.
— Ще се оправиш. — рече Морчо.
„От какво да се оправя?. От изкачването?“.
Емил се свести. Спомни си.
Петя извади кърпичка от чантичката си, докато изтисканите сили на Емиловия ум се бореха с устните. Усмириха ги. Човекът се усмихна горчиво.
— Разбира се.
Солените сълзици на Петя се сгушиха една до друга в кърпичката, погалила красивото й и в болката лице.
Господарят на пустия пътя към града беше жребецът на Иво, който препускаше, вперил светещите си очи в безкрайното чернило на нощта.
Очите на ездача си припомняха вкуса на сълзите.
Двигателят ревеше гневливо и буташе „Вихрогон“ с шеметна скорост напред. Сто и деветдесет… Двеста километра в час… Двеста и десет, и двайсет. Показвачът на сметача, на дъската пред водача, навърташе брояча последователно и неуморно: 232, 233, 234…
Горчив. Такъв откри, че е вкусът на сълзите човекът.
Самотните светлини прелитаха еднообразно отляво и отдясно край жребеца. Твърде слаби, за да разпръснат мрака, обвил света. Сърдити като човека, заради безсилието си пред тъмнината.
Двеста и четиридесет, 241, 242… — ръмжеше вихрогонът.
Ездачът му не беше там, където бяха другите. Защото не обичаше представленията. И Людмил не ги обичаше. Но той, по дяволите, беше!… 243, 245, 246… — продължи да ускорява човекът.
На Иво не му дремеше за скоростомера. Крачникът потъваше все по—дълбоко: 248, 250, 253… Колата предупреди водача си.
— Намали! Двеста и петдесет километра в час!
Долните клепачи наквасваха обилно устните си. Човекът не се засегна, че в отсрещното платно профуча друго самотно возило.
Продължи да храни скоростомера: 255, 257, 260…
— Намали, Иво! Достигна опасна скорост!
Той я бе измислил и кръстил Ива, за да пренесе името й в бъдещето. Гласът му припомни, че Истината безжалостно го бе лишила от нея… Защо?
Само глупаците твърдят, че „времето лекува“.
— Ще литнеш, Иво! — малко шеговито подхвърли сметачът.
Човекът го очакваше — искаше да чуе гласа на Машината; гласа на Ива.
— Знам.
— Намали! — промълви умолително колата, докато усещаше скоростта да надминава 270.
— Само още малко, Ива.
Докато Машината осмисляше чутото, светещите показания пред водача надскочиха 280.