— На работа! — опита се да разведри въздуха Бари.
Другите не помръднаха и накараха госта да възвърне омърлушеното, като на всички останали, изражение.
— Не им вярвам — рече спокойно Мила.
Само показвачът на сметача видя повдигнатите вежди на Иво. Морчо най-сетне седна, след като бе стърчал няколко минути прав, и прокара пръсти през перчема си. Извърна се към Петя. Тя беше пред компютъра, но не можеше да види платното, защото с дясната си длан се мъчеше да закрие солената мъка, покрила нажалените й кафяви очи.
Не съумяваше. Сълзите бавно се стичаха по страните й, прокапваха върху блузката и на тънки поточета достигаха до поличката, превърнала се в езерце на скръбта. Всички се бяха затворили в черупките си и най-тъжната остана сама в съмненията си.
Морчо чу хлипанията и скочи при нея.
— Петя, всичко е на ред! Нали сме заедно!?
Петя въздъхна, хлипайки. Само Мила имаше обяснение за този плач.
„Тя си е плачлива… Но… Дали е възможно? Може би… Едва ли. Сигурно прибързвам в заключенията си.“
Дарчо въобще не помисли да използва колата — черна „Щука“ с водороден двигател и старомодна каросерия в духа на класическо Порше Карера.
Забърза пеша към Сградата, пробивайки си път с тяло срещу течението на човечеството, което се движеше в обратната посока.
Черният, първоначално, дим вече сивееше. Не изглеждаше страшен. Дори вдъхна надежда на Божидар, защото излизаше само от най-високите равнища.
„Всичко ще се оправи“ — мислеше си Дарчо. Стъпките му станаха по-учестени и не много яките му ръце все по-ожесточено разгонваха тълпата, — доколкото им се отдаваше — която се изпречваше на пътя им.
„…Георги Данаилов предава от мястото на събитието за «Народни и световни новини».“
— Строителните машини и пожарните коли се стичат от всички краища на града. Странно е, че уж няма данни за ранени при катастрофата, а около Сградата са се струпали и коли на „Бърза помощ“. Не е изключено Властите да крият нещо от нас.
„Или просто очакват да има жертви на напрежението? Разклащането е било страшничко.“
— Може би си прав.
„Остани в готовност, Георги. Ще те включим отново, щом научиш нещо ново.“
Коритото на скръбното езеро се надигна заедно със ставането на Петя.
— Страх ме е за Людмил.
Иво пишеше и бе глух за риданията на приятелката си. Морчо настояваше.
— Той е добре, Петя!
Тъжното момиче седна до него.
„Георги?“
— Полицията отцепва Сградата. Само нашата кола и колите на още няколко колеги са тук. Както виждате, намираме се на няколкостотин метра от входовете; всички са зарити от отломки. Парчетата достигат до петия или шестия етаж. — Изръмжаха двигатели, задаваха се още няколко возила. Журналистът продължи — Машините току-що започнаха да ги разчистват.
„Има ли очевидци на удара?“
— Много, но полицията ги държи на разстояние от нас, зад някакви железни ограждения.
„Защо? Какво крият?“
— Не знам, Сашо. Нямам представа…
„Девет и осем“ — прочете сметачолюбецът Иво от монитора. Всички се бяха смълчали и от дълго време не отронваха нито дума. Само тихата музика, излитаща от слушалките, които почти напълно обвиваха ушите на човека, издаваше, че има живи същества в стаята на двеста двайсет и втория етаж.
Безмълвието омръзна първо на Петя. Тя не плачеше. В разума й обаче все се въртеше грозна мисъл, която накрая бе изстреляна в пространството от красивите и устенца.
— Ами ако умрем?
„Любопитен въпрос.“ — призна психиложката Мила. Беше й писнало обаче, от хленченето и отчаяните приказки на толкова добрата й приятелка, която, да му се не види, ставаше и толкова плачлива понякога.
Какво се е случило? Сградата си е цяла и те са добре! Само покривът й е леко разбит!
— Няма ли да престанеш, Петя!?
Тя може би бе разбрала, че сълзите представляват прахосване на сол.
— Ще разберем Истината.
Иво удряше, необезпокояван от нищо и никого, въображаемия си барабан. Бари го наблюдаваше с любопитство и не се интересуваше от изводите на Петя.
Мила остави отговора на доскоро тъжната й приятелка да отшуми.
Всеки искаше да научи Истината. Но никой, смятан за намиращ се в изправно състояние, не бе съгласен да плати доброволно цената за сдобиването с нея. Типично по човешки.
„Истината е красива и разбирането й донася вечно блаженство?“ — опита се да си вдъхне смелост Мила чрез изпитания похват на самовнушението. Тя самата си нямаше никого. Или почти никого.