Но Му вярваше и Той й даде сили да спре да се страхува.
В представите си Мила виждаше прекрасната любов на приятелите си. Чувстваше двете им влюбени сърца, биещи едно за друго. Усещаше кристално чистите им души, вплетени в неразрушимо безкрайно съвършено единство…
— Петя, винаги ще те обичам. — изрече Морчо, сякаш бе прочел мислите на Мила.
Лицето на любимата му, зачервено от засъхнали сълзи, се оживи, — Знам.
Гостът пък се бе уморил да седи на дивана и след няколко бодри крачки се пренесе до Иво.
— Какво слушаш?
Барабаните изчезнаха.
— Чуй сам. — сметачолюбецът свали слушалките си и, с усмивка, ги подаде на госта. Той леко ги доближи до ушите си.
„Представлението трябва да продължи!“
Песента звучеше доста непознато на Бари, но му хареса и той нахлузи слушалките на главата си.
— Откъде го имаш?
— От един приятел… От играта „Истината“. Харесва ли ти?
Бари седна на мястото на Мила. Погледът на собственичката машинално скочи там.
„Представлението трябва да продължи!“ — повтори старовремският рокпевец.
— Аха. От коя година трябва да е?
— Около осемдесетте…
Самотната им приятелка видя любимата си баба Емилия и снимките й като сладко палаво момиче с панделка, начервени устни и значка с любимия певец на гърдите. От нея бе останало първото лично сметаче в семейството, съхранявано с почит като безценна реликва.
Цялата памет, оставена от бабата на Мила с машината, предвидливо бе пренесена от родителите й на по-съвършени и трайни носители още едно време, когато сметачът бе в изправност, за да могат съвременните наследници на стария компютър да връщат във въображението на наследниците на Емилия частици от романтичния дух на нейната младост.
— А ти обичаш ли ме? — попита Морчо.
„Представлението трябва да продължи!“ — не спираше да натяква певецът от старата песен.
Петя не се колебаеше. Просто искаше той да я попита.
— Да, Морчо! — задоволи желанието му тя, и игриво пипна приятеля си по носа.
Дарчо се блъскаше в хората, но тълпата се бе превърнала в непреодолима пречка. Независимо от желанието, по-напред не можеше да се върви.
На Божидар се наложи да заподскача, в опитите си да зърне колко е далеч от края на човешкото море. Уви — твърде далеч…
Безпомощен и отчаян от безизходицата, сметачолюбецът скръсти ръце и остана на място.
Групи униформени бутаха журналистите с лапите си. Фотографите не се уморяваха да снимат.
— Назад! Разотивайте се!
„Шантава работа“ — помисли си Емил.
— Кой беше спътникът? Защо не извеждате хората от Сградата? — стенеше журналистът от НСН.
— Не задавайте въпроси! Разотивайте се!
Полицията изтласкваше новинарите до колите им, спрени на около петдесетина метра от загражденията, зад които бяха изтикани останалите човеци.
— Не беше спътник! — крещеше някой отзад с пълно гърло. Няколко оператора го чуха и мигновено зашариха със снимащите си дула. Полицаите обаче също усетиха самонадяния крясък на тълпата и го унищожиха, отпускайки юздите на дивите електронни шумци.
Ужасените човеци поставиха показалци в ушите си.
— Назад! Разотивайте се! — грубо звучаха усилените гласове на полицаите, на фона на стържещия звук на шумящите устройства.
Ченгетата имаха звукоизолирани шлемове с филтриращи звука машини, които пресяваха това, което полицаят трябва да чуе.
За жалост човешките пръсти не притежаваха такива свойства.
Дарчо не разбираше. Хората наоколо не разбираха. Никой не разбираше защо се случват тия дивотии. Единственото, което човечеството искаше, е да се увери, че близките му в Сградата са добре… Само толкова?…
Сметачът също не разбираше. Беше чел за полицейщини, но не и на този свят.
Как, за бога, би могло да се оправдае подобно поведение?
Машината наблюдаваше образите на множеството по телевизията, когато НСН превключиха предаването към главното си студио. Гост беше някой си Кирил Василев. Той неуспешно се опитваше да си придаде вид на хладнокръвен, докато повишаваше тон — „Не съм виждал подобно нещо! Не съм си го представял!“
Водещият на извънредните новини го прекъсна.
— Имаме ли връзка с г-н Петров? — кмета на града.
Съобщиха му, че такава не е осъществена.
— Все още не можем да се свържем. — и кимна на събеседника си да продължи.
„Подобни издевателства над правата на човека са невиждани от мрачните времена преди няколко десетилетия. Тази сутрин е срамна за страната ни. Срамна е за целия свят…“ — тъжно отбеляза Василев.