— Имоджен! — възкликна той, пробяга разстоянието, което ги делеше, и я целуна по бузата. Джул долови полъх на захар от устните му. — Адски много се радвам да те видя.
— Здравей! — каза тя хладно. — Мислех, че си в Тайланд.
— Плановете се отложиха — обясни той. — Изместихме всичко за по-нататък. — Отдръпна се назад, сякаш за да се наслади на гледката, и добави: — Ти трябва да си най-красивото момиче в цял Лондон. Леле майчице!
— Благодаря.
— Наистина го мисля. Тоест най-красивата жена, не момиче. Извинявай. Хората не сноват ли след теб насам-натам, точейки лиги? Как си успяла да се разхубавиш от последния път, когато те видях? Ужасяващо е. И приказвам твърде много, защото съм нервен.
Джул усети как по кожата й плъзва топлина.
— Ела с мен — каза той. — Ще те черпя един чай. Или кафе. Каквото искаш. Липсваш ми.
— И ти ми липсваш.
Не й се щеше да го изрича. Думите се отрониха, преди да се опомни, и бяха верни.
Паоло я хвана за ръката, като я задържа само за пръстите. Открай време си беше такъв — уверен. Макар че го беше отхвърлила, веднага беше почувствал, че не го е сторила искрено. Бе невероятно нежен, но същевременно и сигурен в себе си. Докосваше я така, като че и двамата са извадили късмет, че имат възможността да се докосват; като че знаеше, че тя не позволява често на хората да го правят. Преплел връхчетата на пръстите си с нейните, той я поведе обратно към фоайето.
— Не съм ти се обаждал само защото ти каза да не го върша — заяви той и пусна ръката й, когато се наредиха на опашката за чай. — А ми се иска непрекъснато. Всеки ден. Зяпам телефона, но в крайна сметка не звъня, защото не желая да бъда нахален. Толкова се радвам, че се натъкнахме един на друг. Господи, колко си хубава!
Джул харесваше начина, по който тениската му леко загатваше за очертанията на ключиците му, както и начина, по който се движеха китките му, покрити от плата на якето. Имаше навика да хапе долната си устна, когато беше разтревожен. Чертите на лицето му изглеждаха меки, миглите му — катраненочерни. Искаше лицето му да бъде първото нещо, което да съзира сутрин. Чувстваше, че ако само можеше да започне деня си с лицето на Паоло Валарта-Белстоун, всичко щеше да бъде наред.
— Още ли не ти се ще да се завърнеш у дома, в Ню Йорк? — попита той.
— Не искам да се връщам никога — отговори Джул.
Подобно на множество от нещата, които й се изплъзваха пред него, и това беше абсолютно вярно. Очите й се напълниха със сълзи.
— И аз не искам — каза той.
Бащата на Паоло беше магнат в областта на недвижимите имоти, който беше осъден за търговия с поверителна информация. Беше се вдигнал голям шум.
— Майка ми напусна баща ми, когато разбра с какво се е занимавал. Сега живее със сестра си и пътува до работа чак от Ню Джърси. Финансовото положение е в хаос и сме затънали 6 разходи по бракоразводни адвокати, адвокати по наказателно право и медиатори. Уф!
— Съжалявам.
— Просто е грозно. Братът на баща ми се проявява като невероятен расист в хода на развода. Няма да повярваш какви ги дрънка. И майка ми се е озлобила съвсем, откровено казано. Има право да бъде такава, но дори разговорите с нея по телефона се превърнаха в същински кошмар. Не смятам, че ми е останало нещо, заради което да се върна.
— Какво ще правиш?
— Ще пътувам още малко. Приятелят ми ще е готов да тръгнем след около две седмици, ще минем през Тайланд, Камбоджа и Виетнам — така, както го бяхме планирали и преди. После — Хонконг и накрая ще идем да видим баба ми във Филипините.
Той пак взе ръката на Джул в своята и прокара нежно пръстите си по дланта й.
— Не си носиш пръстените.
Ноктите й бяха лакирани със светлорозов лак.
— Само един — отговори тя и му показа другата си ръка, на която се виждаше нефритовата змия. — Другите всъщност бяха на една приятелка. Аз само ги бях взела назаем.
— Мислех, че са твои.
— Не. Да. Не.
Джул въздъхна.
— Кое последно?
— Приятелката ми се самоуби неотдавна. Скарахме се и тя умря, без да сме се сдобрили.
Казваше му истината и го лъжеше едновременно. Присъствието на Паоло размътваше ума й. Знаеше, че не бива да говори с него повече. Усещаше как историите, които разказваше сама на себе си, и историите, които разказваше на останалите, започват да се разместват, да преливат една в друга, да сменят формите си. Тази вечер сякаш не беше в състояние да си спомни как бяха озаглавени, кое от тях беше искрено и кое — не.
Паоло стисна дланта й.
— Съжалявам.
Джул избълва:
— Кажи ми: според теб вярно ли е, че един човек е толкова лош, каквато е най-лошата му постъпка?