— Какво?
— Мислиш ли, че даден човек е толкова лош, каквато е най-лошата му постъпка?
— Тоест дали приятелката ти ще бъде изпратена в ада, задето се е самоубила?
— Не — отвърна тя. Изобщо не бе имала това предвид. — Исках да кажа, дали най-лошите ни постъпки определят какви сме приживе? Или вярваш, че хората са по-добри от най-долните прояви, до които са прибягвали някога?
Паоло се замисли.
— Ами да вземем Леонт в „Зимна приказка“ например. Опитал се да отрови приятеля си, хвърлил собствената си жена в затвора и изоставил невръстното си дете в дивата гора. Значи е възможно най-зъл. Нали така?
— Така.
— Но в крайна сметка… Гледала ли си пиесата и преди?
— Не.
— Накрая той се разкайва. Дълбоко, искрено се разкайва за всичко — и това е достатъчно. Останалите му прощават. Шекспир дарява Леонт с опрощение, макар че е извършил всички онези злини.
На Джул й се прииска да му разкаже всичко.
Искаше й се да разкрие миналото си пред него в цялата му грозота и красота, в цялата му смелост и сложност. И щеше да получи опрощение.
Не можеше да проговори.
— Ооо… — проточи Паоло. — Всъщност не говорим за пиесата, нали?
Джул поклати глава.
— Не ти се сърдя, Имоджен — каза Паоло. — Луд съм по теб.
Протегна ръка и я докосна по бузата. Сетне прокара меката част на палеца си по долната й устна.
— И съм сигурен, че приятелката ти също не ти се сърди вече, каквото и да се е случило, докато е била жива. Ти си един великолепен, първокласен човек. Личи ти.
Беше дошъл техният ред.
— Две чаши чай — поръча Джул на жената зад тезгяха.
Въпреки че не плачеше, очите й бяха плувнали. Трябваше да се овладее.
— Това ми изглежда като разговор, който трябва да бъде воден на вечеря — каза Паоло и плати чая. — Искаш ли да идем да хапнем след представлението в някой ресторант? Или закусвалня? Знам едно място, където правят питките точно като в Ню Йорк.
Джул съзнаваше, че трябва да откаже, но вместо това кимна.
— Вечеря, добре. Нека обаче си приказваме за весели неща сега — каза Паоло. Двамата взеха картонените си чаши и ги занесоха до масичка, на която бяха оставени мляко и бъркалки за кафе. — Аз го пия с две пакетчета захар и огромна лъжица сметана. Ти?
— С лимон — отвърна Джул. — Нужни са ми поне по четири резена на чаша.
— Добре… Хубави неща, с които да се разсеем — заговори Паоло, докато вървяха към една свободна маса. — Да ти разкажа ли за себе си?
— Не мисля, че някой може да те спре.
Той се засмя.
— Когато бях на осем, си счупих глезена, скачайки от покрива на колата на чичо ми. Тогава имах куче на име Туистър и хамстер на име Свети Георги. Като малък исках да стана детектив. Веднъж така преядох с череши, че ми призля. И не съм излизал с друго момиче, откакто ми каза да не ти се обаждам повече.
Тя се усмихна против волята си.
— Лъжец.
— Нито едно-едничко момиче. Тази вечер дойдохме с Арти Тачър.
— Приятеля на баща ти?
— У тях съм отседнал. Каза, че ако не съм бил на театър тук, значи нищо не съм видял от Лондон. А ти?
Джул се приземи обратно в настоящето.
Беше дошла с Форест.
Глупаво, немислимо глупаво от нейна страна да позволи на Паоло да я разсее така.
Готвеше се да си тръгне. Но после… той бе докоснал бузата й с устни. Бе хванал пръстите й. Взрял се бе в ръцете й и бе казал: „Господи, колко си хубава!“. Потвърдил бе наново колко му се е искало да й се обади през всеки от изминалите дни.
Паоло й беше липсвал наистина много.
Но Форест беше тук.
Не биваше да се засичат. Паоло не биваше да вижда Форест за нищо на света.
— Слушай, трябва да…
Форест изникна до лакътя й. Изглеждаше вял и апатичен.
— Намерила си си приятелче — заяви й той с тон, сякаш дърдореше на някое кученце.
Налагаше се да си тръгнат веднага. Джул се изправи.
— Не се чувствам добре — каза. — Вие ми се свят. И ми се гади. Ще ме заведеш ли у дома?
Стисна Форест за китката и го задърпа към вратата на фоайето.
— Преди минутка ти нямаше нищо — додаде той, докато се влачеше след нея.
— Много се радвам, че се видяхме — обърна се Джул към Паоло. — Довиждане.
Надявала се беше, че Паоло ще остане седнал на мястото си, но той се изправи и ги последва към вратата.
— Аз съм Паоло Валарта-Белстоун — представи се той и се усмихна на Форест, докато тримата продължаваха напред. — Приятел съм на Имоджен.
— Трябва да вървим — рече Джул.
— Форест Смит-Мартин — откликна Форест. — Значи си разбрал?