— Така мисля.
— Момичето го познавало, защото живеели в същия малък град, и се съгласило да отиде с него, когато то я помолило, защото имало красиво лице. Глупавото момиче не знаело как да каже „не“. „Не“ с юмруците си. А може би нямало значение какво ще каже, защото момчето изобщо не го слушало. Важното е, че онова момиче нямало никакви мускули. Не било научено на нищо. Носело найлонов плик с мляко и понички.
— От Юга ли си, миличка? — попита я приятелката на Кени. — Не го забелязах веднага. Аз съм от Тенеси. А ти?
— Не споделило с нито един възрастен какво се е случило. Но се доверило на някои от приятелките си, докато били в дамската тоалетна. Така научих и аз.
— Аха.
— Това момче, същото това момче, се прибираше у дома късно една вечер, след като било на кино. Две години по-късно. Аз бях на шестнайсет и… нали знаете, в доста добра форма. Знаете ли? В много добра форма съм. И така, една вечер излизах от киното и го зърнах. Видях го, докато се прибирах към вкъщи. Повечето хора биха казали, че изобщо не е трябвало да вървя сама улиците по това време. Да, така беше. Онова момче също не биваше да върви само.
Изведнъж представата за това й се стори смешна. Долови, че е необходимо да поспре, за да се засмее. Закова крака стабилно и зачака смеха. Аха той не дойде.
— Носех боровинков шейк в ръка — продължи, — от онези големите, които продават по кинозалите. Високи сандали. Беше лято. Обичате ли красиви обувки?
— Имам ужасни мазоли — отвърна жената. — Хайде, да тръгваме.
Джул пое пак по пътя.
— Свалих си обувките. И повиках момчето по име. Излагах го, че искам да се обадя да си поръчам такси на съседния ъгъл, в тъмното. Казах, че батерията на телефона ми е паднала и се нуждая от помощ. Той реши, че съм безобидна. В едната си ръка носех шейка, в другата — едната от обувките си. Втората беше на земята. Той се приближи към мен. Аз плиснах шейка в лицето му с лявата ръка и замахнах с тока. Цапардосах го в слепоочието.
Джул зачака жената да каже нещо. Но тя мълчеше. Не пускаше ръката й.
— Той посегна към кръста ми, но аз вдигнах коляно и го ударих в челюстта. После пак замахнах с обувката. Стоварих я точно върху темето му. Там е слабо място.
Струваше й се от огромно значение да обясни къде точно го е фраснала.
— И го ударих пак с тока, и пак, и пак.
Джул спря да върви и принуди жената да я погледне в очите. Беше много тъмно. Можеше единствено да различи меките бръчици около очите на непознатата, но не и самите очи.
— Той остана да лежи с отворена уста — каза Джул. — От носа му течеше кръв. Изглеждаше мъртъв, госпожо. Не се надигна. Огледах улицата. Беше късно. Дори лампите по верандите на околните къщи не светеха. Не можех да позная дали е мъртъв. Взех чашата от шейка и обувките си и се прибрах у дома пеша. После скрих всичко, което бях носила по себе си, в един найлонов плик. На сутринта се престорих, че излизам за училище.
Джул отпусна ръцете си отстрани на тялото. Внезапно се бе почувствала уморена, зашеметена и празна.
— Беше ли мъртъв? — попита дамата на Кени.
— Не беше мъртъв, госпожо — отговори Джул бавно. — Проверих името му в интернет. Проверявах го всеки ден и то така и не се появи — освен в местния вестник заедно със снимка. Спечелил беше състезание за писане на поезия.
— Наистина?
— Така и не докладвал за случилото се в полицията — поясни Джул. След миг добави: — Онази вечер проумях коя съм. Научих на какво съм способна. Разбирате ли ме, госпожо?
— Радвам се, че не е бил мъртъв, миличка. Мисля, че не си свикнала да пиеш толкова.
— Никога не пия.
— Слушай. Преди много години ми се случи нещо — каза жената. — Като на онова момиче, за което ми разказа. Не обичам да приказвам за това, но е така. Справих се с това и вече съм добре, чуваш ли?
— Да. Добре.
— Помислих си, че би искала да го знаеш.
Джул погледна към жената. Бе много красива. Кени беше късметлия.
— Знаете ли истинското име на Кени? — поинтересува се Джул. — Какво е истинското му име?
— Хайде да те заведа в стаята ти в хотела — подкани я жената. — Ще ми се да се уверя, че си пристигнала невредима.
— Тогава почувствах героинята в себе си — каза Джул.
След това вече бе в стаята си и светът потъна в тъмнина.
На следващата сутрин се събуди с мазоли. На всяка ръка имаше по четири мехура, пълни с гной — по дланите, точно под пръстите.
Разгледа ги, лежейки в леглото. Посегна към нефритовия си пръстен, оставен на нощната масичка. Не успя да го сложи на подпухналия си пръст.
Спука мехурите един по един и остави течността да се просмуче в меките бели хотелски чаршафи. Така кожата й щеше да заздравее по-бързо.