Щеше да отнеме няколко дни, но адвокатът обеща да уреди всичко. Нямало проблем. Имоджен Соколов беше пълнолетна.
Разгледа имейлите и профила на Ими в Instagram, за да разучи стила й на писане — поздравите и сбогуванията й, начина, по който оформяше абзаците, привичните й изрази. После Закри всички профили на Ими в социалните мрежи. В тях и без това нямаше никаква активност. Махна таговете от максимален брой снимки, на които се виждаше и тя. Увери се, че сметките по кредитните карти се изплащат автоматично от сметките й в банката. Смени всички пароли с помощта на имейла й.
Прегледа местния вестник в Кулебра за новини, но нямаше нищо.
Купи си боя за коса от един супермаркет и внимателно прокара кичури в косата си с четка за зъби. Упражни се да се усмихва, без да показва зъбите си. Неприятната болка глождеше едната страна на шията й и отказваше да си иде.
Адвокатът най-после изпрати завещанието. Джул го принтира в бизнес офиса на хотела, прибра документите в куфара си и прецени, че е изчакала достатъчно дълго. Купи си билет за Сан Франциско под името на Имоджен. Сетне отиде на рецепцията, за да предаде картите от двете стаи и да каже, че си тръгват.
9
Втората седмица на септември 2016 г.
Кулебра, Пуерто Рико
Две седмици и половина преди да замине за Сан Франциско, Джул седеше до Имоджен на задната седалка на един таксиметров джип и двете подскачаха по неравния път от летището на Кулебра до хотела. Ими им бе запазила места в курорта.
— Когато бях на дванайсет, почивахме тук заедно със семейството на приятелката ми Битси Конан — каза Ими, махвайки с ръка към заобикалящия ги остров. — Битси беше претърпяла злополука с колелото си и челюстта й беше зашита. Помня, че пиеше безалкохолни дайкирита по цял ден. Никаква храна. Един ден се качихме на лодка и отидохме до малко островче, наречено Кулебрита. Имаше черни вулканични скали, каквито никога преди не бях виждала. И се гмуркахме с шнорхели, но челюстта на Битси й създаваше проблеми, затова бе кисела през цялото време.
— Веднъж се наложи да зашият и моята челюст така — каза Джул.
Вярно беше, но веднага щом го изрече, й се прииска да си бе замълчала. Историята не беше забавна.
— Какво ти се е случило? Да не си паднала от мотора на някое от гаджетата ти в „Станфорд“? Или пък злият треньор те е ударил?
— Сбиване в съблекалнята — излъга Джул.
— Още едно? — попита Ими с леко разочарование в гласа.
— Е, бяхме голи все пак — каза Джул, за да я развесели.
— Стига бе!
— След тренировката на пистата по време на последната ми година в гимназията. Буквално гол бой под душовете. Три срещу една.
— Като в някой порнофилм, уж заснет в затвора.
— Не толкова секси. Счупиха ми проклетата челюст.
— Коне — обади се шофьорът и посочи.
И наистина, ето ги и тях — насред пътя бе застанала групичка от три коня, всичките със симпатично дълга и рошава козина. Шофьорът натисна клаксона.
— Не ги плашете! — спря го Имоджен.
— Не ги е страх — успокои я шофьорът. — Вижте!
Натисна клаксона пак и конете се отместиха от пътя бавно, като че бяха просто леко раздразнени.
— Обичаш животните повече от хората — отбеляза Джул.
— Хората са задници, както доказва и историята, която току-що ми разказа — отговори Имоджен, извади пакетче кърпички от чантата си и избърса челото си с една. — Кога последно си виждала кон да се държи като задник? Или крава? Не се получава.
Шофьорът отново се обади от предната част на колата:
— Змиите са задници.
— Изобщо не са — възрази Ими. — И те се стремят да оцелеят като всички останали.
— Не и хапещите — додаде шофьорът. — Те са зли.
— Змиите хапят, когато са уплашени — настоя Ими, навеждайки се напред от задната седалка. — Хапят, когато им се налага да се защитят.
— Или ако трябва да ядат — каза шофьорът. — Сигурно хапят по нещо всеки ден. Мразя змии.
— Доста по-хубаво би било за една мишка да умре от ухапване на гърмяща змия, отколкото да бъде хваната от котка, да речем. Котките си играят с плячката — обясни Ими. — Удрят я с лапи, хапят я, позволяват й да избяга, а после пак я приклещват.
— Значи котките са задници — заключи шофьорът.
Джул се засмя.
Спряха пред хотела. Ими плати на шофьора с американски долари.
— Продължавам да стоя зад думите си относно змиите — каза тя. — Харесвам ги. Благодарим за возенето.
Шофьорът извади куфарите им от багажника и си тръгна.
— Не би харесала змия на живо — каза Джул.
— Напротив, бих. Страшно много бих я харесала и бих си я взела за домашен любимец. Бих я убивала около шията си като огърлица.