— Не бива да се връщаш във Винярд само защото се чувстваш длъжна, и то на Форест при това.
— Обичам го.
— Защо тогава го лъжеш непрекъснато? — сопна й се Джул. — Защо си тук с мен? Защо още мислиш за Айзък Тъпърман? Хората не се държат така, когато са влюбени. Няма как да зарежеш някого посред нощ и да очакваш да се зарадва, задето си се появила отново. Нямаш право да ги изоставяш така.
— Ревнуваш от Форест. Разбирам. Но аз не съм кукла, с която да си играеш и която да отказваш да делиш с другите — заговори Ими със суров глас. — Някога смятах, че ме харесваш заради онова, което съм самата аз — като оставим парите и всичко друго настрани. Вярвах, че си приличаме и че ме разбираш. Бе лесно да споделям неща с теб. Но все повече започвам да усещам, че си си изградила някаква представа за мен… Имоджен Соколов…
Тя произнесе името си, сякаш беше изписано в курсив.
— А това не съм истинската аз. Представяш си някакъв човек, когото харесваш. Но това не съм аз. Просто искаш да носиш дрехите ми, да четеш книгите ми и да си играеш на богата с моите пари. Това не е истинско приятелство, Джул. Не е истинско приятелство, ако аз плащам за всичко, ти взимаш всичко, и то пак не ти стига. Искаш всичките ми тайни, а после се пробваш да се възползваш от тях, за да ми влияеш. Жал ми е за теб, честно казано. Харесвам те, но си се превърнала в някаква моя имитация. Наистина много съжалявам, че ще трябва да го кажа, но…
— Какво?
— В теб няма логика. Подробностите в историите ти непрекъснато се променят, а ти сякаш дори не го забелязваш. Изобщо не трябваше да те каня да живееш с нас в къщата във Винярд. За известно време беше хубаво, но сега се чувствам използвана и дори някак излъгана. Имам нужда да се отдалеча от теб. Това е истината.
Световъртежът й се засили.
Не беше възможно Ими да казва нещата, които… изричаше сега.
Седмици наред Джул вършеше онова, което Имоджен искаше. Беше я оставяла насаме, когато бе пожелавала уединение, беше ходила с нея на пазар, когато Ими искаше. Беше търпяла Брук, беше търпяла Форест. Беше добър слушател, когато това се очакваше от нея, и добър разказвач, когато се изискваше подобно нещо. Приспособила се бе към средата, разучавайки всички порядки и норми в света на Ими. Държала бе устата си затворена. Изчела беше стотици страници от Дикенс.
— Аз не съм дрехите ми — каза Имоджен. — Не съм парите ми. Искаш от мен да бъда…
— Не искам от теб да бъдеш която и да било освен себе си — прекъсна я Джул. — Не искам.
— Напротив, искаш — възрази Имоджен. — Искаш да ти обръщам внимание дори когато не съм в настроение за това. Искаш да бъда винаги красива и ведра, а понякога се чувствам грозна и всичко ми се струва трудно. Постави ме на пиедестал и очакваш от мен неизменно да приготвям хубава храна, да чета хубави книги и да бъда очарователна с всички, но аз не съм такава и това е изтощително. Не желая да се преструвам и да въплъщавам собствената ти фантазия за мен.
— Това не е вярно.
— И натискът около тези неща е огромен, Джул. Чувствам се, сякаш се задушавам. Насилваш ме да бъда нещо за теб, а аз не го искам.
— Ти си най-близката ми приятелка.
Това беше истината. Изтръгна се от гърдите на Джул… пронизително и жаловито. Джул винаги се бе разминавала с хората. Те не й бяха никакви; никога не оставяха следа върху нея и никога не й се беше случвало да й липсва някой. Измислила си беше хиляди лъжи, за да накара Ими да я обикне. Заслужаваше любовта й срещу тях.
Ими поклати глава.
— Само след няколко седмици, прекарани заедно това лято? Най-близката ти приятелка? Това изобщо не е възможно. Трябваше да те помоля да си тръгнеш още след първия уикенд.
Джул се изправи. Ими все още седеше на ръба на лодката.
— Какво извърших, че да те накарам да ме намразиш? — попита я Джул. — Не разбирам какво съм направила.
— Нищо не си направила! И не те мразя.
— Искам да знам къде сгреших.
— Виж. Поканих те с мен само защото исках да си мълчиш — каза Имоджен. — Поканих те тук, за да си държиш устата затворена. Ето това е.
Двете притихнаха. Изречението увисна помежду им: „Поканих те тук, за да си държиш устата затворена“.
Имоджен додаде:
— Вече не издържам на това пътуване. Не издържам да ми взимаш дрехите назаем и да ме гледаш по този твой начин, като че никога не съм достатъчно добра, и да ме заплашваш, и да настояваш толкова много да ме е грижа за теб. Но мен не ме е грижа.