Брук. Брук вероятно бе знаела за Скот. Двете с Имоджен често се връщаха у дома заедно, понесли тенис ракети и бутилки вода, и обсъждаха как е минал мачът, след като всъщност изобщо не бяха играли.
Скот си тръгна, без да каже нищо повече. Минута по-късно Ими потропа на вратата на душа.
— Виждам ти краката, Джул.
Джул си пое дъх рязко.
— Защо подслушваш чуждите разговори така? — озъби се Ими.
Джул се загърна по-плътно с хавлията и отвори вратата на душа.
— Подсушавах се. Вие излязохте навън. Не знаех как да постъпя.
— Все се навърташ наоколо. Все шпионираш. На никого не му харесва.
— Разбрах. Може ли да се облека вече, моля?
Имоджен си тръгна.
На Джул й се дощя да я настигне и да стовари шамара си върху фалшивото й красиво лице.
Искаше й се да се чувства силна и с право оскърбена… вместо засрамена и предадена.
Но щеше да й се наложи да си изкара гнева по друг начин.
Грабна банския си костюм и очилата за плуване от кукичката до душа. Отиде в басейна и преплува три километра в свободен стил.
Още три километра. Плува, докато ръцете й не затрепериха.
Най-после се хвърли върху кърпата, постлана на дървената веранда. Извърна лицето си към слънцето. Не усещаше нищо освен умора.
След известно време Имоджен излезе от къщата. Носеше купа топли мъфини с парченца шоколад.
— Току-що ги опекох — каза й. — За да ти се извиня.
— Няма за какво да се извиняваш — отговори Джул, без да помръдва.
— Всичко, което казах, беше жестоко. А и те лъжех.
— Сякаш ми пука.
— Пука ти.
Джул не отговори.
— Знам, че ти пука, зайче. Помежду ни не бива да има лъжи. Разбираш ме толкова по-добре от Форест. Или от Брук.
— Напълно е възможно — отговори Джул и не съумя да сдържи усмивката си.
— Имаш право да ми се сърдиш. Не постъпих правилно. Знам това.
— И това е напълно възможно.
— Мисля, че цялата тази работа беше просто начин да отблъсна Форест. Правя го, когато се отегча от някое момче. Изневерявам му. Съжалявам, че не ти казах. Не се гордея със себе си, повярвай ми.
Имоджен остави мъфините до рамото на Джул, сетне легна до нея на верандата. Телата им бяха успоредни едно на друго.
— Искам да бъда у дома, но искам и да избягам — продължи Ими. — Искам да бъда свързана с хората, но искам и да ги отблъсна надалеч. Искам да бъда влюбена, но си избирам момчета, които дори не съм сигурна, че харесвам достатъчно. Или пък ги обиквам, но после провалям нещата, и то може би умишлено. Не знам кое от двете е. Не е ли безумно?
— Средно безумно — засмя се Джул едва-едва. — Но не крайно. По скалата от едно до десет е около седем, струва ми се.
Полежаха в мълчание още минута.
— Но седма степен на безумие сигурно всъщност е нормално ниво — допълни Джул.
— Може ли да те подкупя с мъфини, зa да ми простиш, много моля? — попита я Ими.
Джул грабна един мъфин и отхапа от него.
— Скот е разкошен — каза, след като преглътна. — С такова момче какво можеш да направиш? Да го оставиш на мира и само да го гледаш как чисти басейна? Мисля си, че си направо задължена по закон да му скочиш.
Ими простена.
— Защо трябваше да е толкова привлекателен? — възкликна и стисна Джул за ръката. — Такава вещица бях. Прощаваш ли ми?
— Винаги.
— Същинско съкровище си, зайче. Ела с мен до магазина сега! — каза Ими с такъв тон, сякаш щяха да си изкарат повече от вълшебно.
— Уморена съм. Помоли Брук да иде с теб.
— Не искам Брук.
Джул се изправи.
— Не казвай на Форест, че тръгваме — каза Ими.
— Естествено, че няма.
— Естествено, че няма — усмихна й се Ими. — Знам, че мога да разчитам на теб. Нищичко няма да му кажеш, нали?
6
Краят на юни 2016 г.
Мартас Винярд, Масачузетс
Единайсет седмици преди Ими да направи мъфините, Джул се намираше на плажа Мошъп без кърпа или бански костюм. Слънцето грееше ярко, а денят беше горещ. След дългото ходене пеша от паркинга до плажа тя се пошля известно време покрай ръба на водата. Над нея се извисяваха едри пясъчни скали в шоколадовокафяво, перленобяло и керемиденочервено. Песъчливата повърхност бе напукана и малко мека на допир.
Джул си свали обувките и застана неподвижно, потопила палци в морето. На около петдесетина метра от нея Имоджен и приятелят й се разполагаха, за да прекарат следобеда там. Нямаха плажни столове, но момчето извади от багажа им памучно одеяло, кърпи, списания и малка хладилна чанта.
Захвърлиха дрехите си на плажа, намазаха се със слънцезащитен лосион и отвориха по едно кенче от напитките, които бяха донесли в хладилната чанта. Имоджен се излегна на одеялото, за да почете. Момчето събираше камъчета и ги трупаше едно върху друго, оформяйки ги в нещо като изящна скулптура на пясъка.