— Благодаря ви, шжзестро — отвърна той широко усмихнат. — Както е писано: „Една чаша подаяние е по-ценна от захвърлената кокошка“.
Тогава той забеляза, че дискретната сребриста брошка на гърдите й е във вид на черпак, а обеците й представляват малки резени риба. Аха, свещените символи на богинята Ядна. Беше открил няколко материала за нея на страниците за религия. Напоследък нейната популярност беше нараснала лавинообразно благодарение на младия Блещук. Беше започнала доста надолу в божествената йерархия като Богиня на предметите, които се заклещват в чекмеджета, но вече се ширеше тенденцията да я почитат като Богиня на изгубените каузи — област, която можеше да предостави отлични възможности за печалба на човек, който знае как да подходи в такава ситуация. Гепи отхвърли тази идея с въздишка — никога не беше добра идея да се въртят далавери, свързани с действащ бог, каквато беше Ядна, за да не би тя внезапно да измисли ново приложение на рибните филета. Пък и той скоро щеше да загърби тези занимания окончателно. Какъв умник се беше оказал този Блещук! Хитър малък дявол! Това нямаше да приключи току така, о не. С този последен удар щеше да си осигури старините. При това планираше да доживее дълбоки старини, защото иначе…
— Имате ли нужда от нещо друго, преподобни? — попита жената с жив интерес.
— Чашата ми е препълнена, шжзестро — увери я Гепи.
Жената доби загрижен вид.
— О, съжалявам, надявам се, че не ви е протекло по…
Гепи внимателно положи длан върху чашата си.
— Имах предвид, че шжъм напълно удовлетворен — увери я той и това беше самата истина.
Това беше цяло чудо, ни повече, ни по-малко. Ако Ом раздаваше чудеса така, с лека ръка, току виж Гепи наистина повярвал в Него.
Нещата се подреждаха от добре, по-добре, мислеше си той, докато жената се отдалечаваше. Онзи сополанко не би могъл да извърти такъв номер без някое и друго приятелче. Палачът със сигурност беше в играта, а вероятно и двама-трима надзиратели…
Както беше потънал в размисли, той извади фалшивите си зъби с остро дрънване, изплакна ги в чая, попи ги с носната си кърпа и успя да се пребори да ги натика обратно в устата си секунди преди да чуе стъпките на жената отново да се приближават. Тя почти се тресеше от деликатна решителност.
— Простете, преподобни, мога ли да ви помоля за една услуга? — попита тя и порозовя от вълнение.
— Едезвено, ездро… Игинеде за могмен… — Гепи й обърна гръб и сред порой остри изщраквания и две отчетливи дрънвания завъртя протезите и ги нагласи, както трябва. Дяволски проклетии! Защо му трябваше да ги измъква от устата на онзи старец, така и никога не можа да си обясни.
— Моля за извинение шжзестро, малко зъбно недоразумение… — обясни той като се извъртя обратно и попи устни с кърпичката си. — С божията воля, моля, продължете.
— Като споменахте божията воля, преподобни — в погледа на жената се четеше изключителната й нервност, — аз принадлежа към малък дамски клуб, където си избираме, така да се каже, Бог на месеца. Т.е. всеки месец избираме различен бог, богиня или… ами, божество, на което да се покланяме, макар че се въздържаме да избираме такива, които се състоят предимно то зъби и пипала. След като прекараме един месец в молитви към дадения бог, се събираме да го обсъдим. Така де, понеже нали има толкова много богове. Хиляди! Досега не сме се спирали на Ом, но ако бъдете така добър да ни изнесете една беседа следващият вторник, сигурна съм че момичетата с удоволствие ще го изпробват!
В устата на Гепи пружините звъннаха, когато той разтегли устни в широка усмивка.
— Как е името ви, шжзестро? — попита той.
— Бърнис — отвърна тя. — Бърнис, ъъ, Хаузър.
Аха, значи си се отказала от фамилията на онзи мръсник, бившия ти. Браво, умно момиче, помисли си Гепи.
— Каква чудесна идея, Бърнис — изчурулика той. — За мен ще е изстинско удоволвствие!
Тя цяла засия.
— А, дали ще ви се намери някоя бисквитка, Бърнис? — допълни Гепи.
Мадам Хаузър се изчерви.
— Мисля, че имам няколко шоколадови — призна тя, сякаш споделяше огромна тайна.
— Дано Ядна разтресе чекмеджетата ви, шжзестро — подвикна Гепи след нея.
Чудесно, потри длани той, докато тя припкаше пред него, щастлива и поруменяла. Той прибра бележника в сакото си, облегна се назад и се заслуша в тиктакането на стенния часовник и деликатното похъркване на бездомниците, които обичайно се приютяваха в този офис, далеч от следобедната жега. Всичко тук беше тихо, спокойно и подредено, точно какъвто човек се надява да е животът му.