— Г-н Муфтак, какво намеквате? — намеси се г-ца Драперия.
— Трябва да признаете, че това е доста необичайно — защити се Влаго.
И понеже тя вече беше достатъчно разстроена, той реши да не добавя: няма нужда да намеквам каквото и да било. Фактите сами говорят. Висок. Мрачен. Пристига на работа преди изгрев, тръгва си след залез слънце. Г-н Каприз ръмжи по него. Има мания да брои и да изпипва най-дребните детайли. От самото му присъствие хората деликатно ги побиват тръпки, заради което пък се чувстват леко гузни. Спи на дълго тясно легло. Живее в Пансиона на г-жа Кейк, който е известно свърталище на вампири. Никак не е трудно да се навържат фактите.
— Това да няма нещо общо с мъжа, дето го посети онази вечер? — попита Людмила.
— Кой мъж имате предвид?
— Не си каза името. Каза само, че му бил приятел. Беше облечен в черно и носеше черен бастун с дръжка във вид на сребърен череп. Мама каза, че не бил стока. Обаче — счете за нужно да уточни Людмила, — което е вярно, мама казва същото за повечето хора. Каретата му също беше черна.
— Не вярвам да е бил лорд Ветинари?
— О, не. Мама на него много му се радва. Казва само, че трябва да беси повече хора. Не, тоя беше доста по-набит.
— Така значи? Благодаря ви, мадам. Може би е най-добре да тръгваме. Между другото, дали случайно не ви се намира ключ за гардероба?
— Няма ключ. Той сложи нова ключалка преди няколко години, но мама не възрази, защото никога не ни е създавал проблеми. Изглежда е магическа, от ония дето ги правят в Университета — обясни Людмила, докато Влаго оглеждаше ключалката.
Проблемът с проклетите магически ключалки беше, че всичко би могло да служи вместо ключ — от някоя дума, до докосване.
— Странно, че всичките му дрехи са окачени по стените, не мислите ли? — каза той и се изправи.
Людмила веднага го скастри.
— Тук не използваме думата странно.
— Различно нормално? — предложи Влаго.
— Може — съгласи се Людмила, но в очите й се четеше предупреждение. — Кой изобщо може да каже кое е нормално в този свят?
Някой, чиито нокти не се удължават видимо, когато е раздразнен, би могъл да мине за нормален, помисли си Влаго.
— Е, ние ще се връщаме в банката. Ако г-н Непреклон се появи, моля предайте му, че го търсим.
— И се тревожим за него — добави бързо г-ца Драперия, а после покри устата си с ръка и видимо се изчерви.
Исках просто да изкарам малко пари, мислеше си Влаго, докато водеше треперещата г-ца Драперия обратно към район, където файтоните се престрашаваха да се приближат. Мислех, че животът на банкера представлява доходоносна скука, нарушавана от някоя и друга огромна пура. Вместо това се оказах в различно нормална ситуация. Единствените здравомислещи индивиди в банката са Игор и ряпата, но за ряпата не съм сигурен.
Той остави подсмърчащата г-ца Драперия в дома й на ул. Желан сапун и й обеща да я извести веднага щом чуе нещо за г-н Непреклон. След това файтонът го откара до банката. Нощната охрана вече се беше появила, но повечето чиновници още не си тръгваха, явно неспособни да решат как да постъпят в тази необичайна ситуация. Присъствието на г-н Непреклон за тях беше неотменно, като колоните на сградата.
Значи Козмо го е посетил. Не ще да е било от желание да види стария си приятел. Но тогава защо? За да го сплаши? Е, да, физическата саморазправа би изплашила всекиго. Но може би ставаше въпрос за нещо по-сложно. Може би Козмо беше подхвърлил нещо като: „Ще кажем на всички, че си вампир“. Единственият разумен отговор на такава заплаха би бил: „Заври си я, където слънце не огрява“. Тя може би би притеснила някого преди двадесет години, но сега в града имаше доста вампири — изнервени до краен предел, носещи Черната лента, символ на обета им да не пият кръв, и изобщо водещи, поради липса на по-точна дума, обикновен живот. Обществото като цяло не възразяваше. Ден след ден вампирите присъстваха в града без да създават проблеми, така че хората постепенно приемаха, че ситуацията е нормална. Различно нормална, но все пак, нормална.
Вярно, г-н Непреклон беше предпочел да не разгласява миналото си, но едва ли някой би решил да го линчува заради това. Все пак, той беше прекарал последните четиридесет години, затворен в своята банка, отдаден на счетоводни сметки.
Но може би той виждаше нещата по-различно. Това което обичайно минаваше за здрав разум, вероятно беше далеч под стандартите, които Непреклон сам си беше поставил.
Влаго не чу стъпките на Гладис. Просто усети присъствието й зад себе си.
— Тревожих Се За Вас, Г-н Мустак — избоботи тя.