— Благодаря, Гладис — отвърна той предпазливо.
— Ще Ви Приготвя Сандвич. Вие Харесвате Моите Сандвичи.
— Много любезно от твоя страна, Гладис, но г-ца Добродуш ще ми прави компания на вечеря в апартамента ми.
Блясъкът в очите на голема помръкна за момент, а после заискри по-ярко.
— Г-ца Добродуш.
— Да, тя беше тук тази сутрин.
— Дама.
— Тя е моята годеница, Гладис. Предполагам, че често ще я виждаш тук.
— Годеница — произнесе Гладис. — А, Разбира Се. Тъкмо В Момента Чета Двадесет Съвета За Незабравима Сватба.
Очите й пак потъмняха. Тя се завъртя и тежко се отправи към стълбите.
Влаго се почувства като злодей. Добре де, той може и наистина да беше злодей, но това не му помагаше да се почувства по-добре. От друга обаче тя, т.е. той, по-дяволите… то… Гладис беше типичен пример на заблудена женска солидарност. Какво изобщо би могъл да направи той срещу такава сила? Не, най-добре Прелест Дивна да се погрижи за тоя проблем.
Той забеляза, че един от старшите чиновници се опитва да привлече вниманието му.
— Да? — обърна се Влаго към него. — Какво има?
— Какво ще наредите да правим, сър?
— Как се казваш?
— Плюнка, сър. Робърт Плюнка.
— Защо питаш мен, Боб?
— Защото председателят е куче, сър. Трябва да се заключи трезорът и счетоводните офиси, а всички ключове са у г-н Непреклон. Робърт, ако не възразявате, сър.
— Има ли резервни ключове?
— Възможно е да са в офиса на председателя, сър — отвърна Плюнка.
— Виж…, Робърт. Искам да се прибереш и да се наспиш спокойно. Аз лично ще открия ключовете и ще превъртя всяка ключалка, която открия. Сигурен съм, че г-н Непреклон ще се появи утре, а ако отново го няма, ще свикаме съвещание на старшите чиновници. Така де, хаха, вие всички сигурно сте наясно какво трябва да се прави!
— Е, да, разбира се. Само че… ами… обаче… — чиновникът не се доизказа.
Обаче, няма втори г-н Непреклон, довърши Влаго вместо него наум. А г-н Непреклон вероятно прехвърляше своите отговорности на подчинените си, със същата готовност, с която стрида би танцувала танго. Какво, по дяволите, щяха да правят без него?
— Служителите още не са си тръгнали? Значи дори на банкерите им се налага да работят до късно — чу се глас откъм вратата. — Чувам, че пак си оплескал нещата.
Това, разбира се, беше Прелест Дивна и, разбира се, имаше предвид: „Здравей, радвам се да те видя!“.
— Изглеждаш зашеметяващо — каза й Влаго.
— Да, знам — отвърна тя. — Какво става? Файтонджията ми каза, че персоналът ти напуснал банката вкупом.
По-късно Влаго си мислеше: точно в онзи момент нещата се бяха объркали.
Човек трябва да обуздава слуховете, преди да са плъзнали навсякъде. В онзи момент той трябваше да съобрази как е изглеждало отстрани това масово бягство на персонала от банката. След това трябваше да се втурне презглава към офиса на Таймс, да хване юздите овреме и да извърти нещата в правилната посока без да губи никакво време. Но Прелест Дивна наистина беше изглеждала зашеметяващо. Пък и какво толкова се беше случило — нервите на един служител не бяха издържали и той беше напуснал сградата. Какви заключения биха могли да си извадят хората от подобна случка?
Отговорът, разбира се, беше: какви ли не.
Той усети нечие присъствие зад гърба си.
— Г-н Муштак, шър.
Влаго се обърна. Видът на Игор беше дори по-отблъскващ, след като миг преди това пред погледа му се беше намирала Прелест Дивна.
— Игор, моментът наистина не е подходящ… — подхвана Влаго.
— Жнам, че пришъштвието ми ижвън поджемието е недопуштимо, шър, но гошподин Менгеме кажва, че ришунката му е жавършена. Ижглежда чудешно.
— Това пък какво беше? — зачуди се Прелест Дивна. — Мисля, че почти успях да схвана две думи.
— О, долу в мазето има един човек, който в момента проектира първата доларова банкнота. За книжните пари.
— Така ли? Това бих искала да го видя.
— Сериозно?
Гледката наистина беше забележителна. Влаго огледа образците за предница и гръб на банкнотата. Под наситено бялата светлина, осигурена от Игор, те изглеждаха плътни като сладкиш от сливи и по-сложни от джуджешки договор.
— Ще изкараме толкова много пари — каза Влаго на глас. — Отлична работа Бух… г-н Менгеме!
— Мисля да си запазя името Бухльо — осведоми го художникът нервно. — Все пак, достатъчно е да се смени само фамилията.
— Ама, разбира се — съгласи се Влаго. — Сигурен съм, че градът гъмжи от хора на име Бухльо.
Той погледна Хюбърт, който, качен на стълба, се взираше в стъкларията безутешно.