— Н-не — Влаго поклати глава. — Мисля, че това не би било правилното описание. Мисля, че беше… беше… беше нещо различно от стар гумен кокал. Точно така.
— Да, ама виж сега — настояваше Хюбърт, — нали щяхме да знаем, ако някой беше откраднал златото? Такова нещо би се разчуло! Почти съм убеден че проблемът е в пресечния мултиклапан, точно тук.
Той почука тънка стъклена тръбичка.
— Не мишля, че Глупър е шгрешил, шър — отвърна Игор унило.
— Игор, осъзнаваш ли, че ако Глупър е прав, това означава, че в трезора ни на практика не е останало никакво злато?
— Вярвам, че Глупър не е допушнал грешка, шър.
Игор извади един долар от джоба си и отиде до кладенеца.
— Бъдете така добър да наблюдавате режервоара „Ижгубени пари“ — каза той и пусна монетата в тъмните води. Тя проблесна за момент и после потъна, изгубена за човечеството.
В единия ъгъл на сложната стъклена структура, едно малко синьо мехурче се надигна, залюля се насам-натам докато си издигаше, и накрая се пукна на повърхността на водата с тихо „глуп“.
— Олеле — каза Хюбърт.
Законите на сатирата изискват, когато двама души се хранят на маса за двадесет, те да седната в двата й срещуположни края. Влаго и Прелест Дивна решиха да не робуват на тези закони и вместо това и двамата се настаниха в единия край на масата. Гладис стоеше в другия край с кърпа, преметната през едната ръка, и с мътен блясък в горящите си очи.
Овчият череп никак не помагаше на Влаго да се разведри. Пеги беше сложила главичката на поднос и беше подредила около нея цветя, но тъмните очила му лазеха по нервите.
— Ъм, големите добър слух ли имат? — попита той.
— Отличен — увери го тя. — Виж, няма нужда да се тревожиш. Имам план.
— О, чудесно.
— Сериозно говоря. Утре двете с нея ще се поразходим.
— А не можеш ли просто… — Влаго се поколеба и после изрече полугласно — да промениш думите в главата й?
— Тя е свободен голем! — сопна му се Прелест Дивна. — На теб как би ти харесало да ти ровичкат в главата?
Влаго си припомни случая с Бухльо и ряпата.
— Никак — призна той.
— Когато си имаш работа със свободни големи, трябва да се опиташ да ги убедиш в своята гледна точка. Мисля, че ще успея.
— Мислех, че утре ще си заета да посрещаш новите си златни големи.
— Надявам се.
— Ще бъде натоварен ден. Аз ще печатам книжни пари, ти ще разхождащ златни грамади по улиците.
— Не можехме да ги оставим под земята. Пък и може изобщо да не са златни. Утре сутрин пак ще посетя професор Угоен.
— Заедно ще го посетим!
Тя потупа ръката му.
— Както и да е. Има и по-лоши неща от златни големи.
— Аз не се сещам нито едно — отвърна Влаго. По-късно дълбоко се разкайваше за този отговор. — Искам да накарам хората да спрат да мислят за злато…
Той млъкна внезапно и се втренчи в агнешката главичка, която му отвърна със спокоен, мистичен поглед. Влаго не можеше да се отърве от идеята, че й липсва само саксофон и малка черна барета.
— Някой със сигурност е проверил в трезора — каза той накрая.
— Кой да е проверил? — не разбра Прелест Дивна.
— Защото той точно там би отишъл. Единственото нещо, на което може да се разчита, нали така? Солидната основа на реалната стойност.
— Кой къде би отишъл?
— Г-н Непреклон е в трезора със златото! — заяви Влаго и се изправи толкова бързо, че столът му се прекатури зад него. — Той разполага с всички ключове!
— Моля? За човека дето откачил, след като направил една дребна грешка ли говориш?
— Точно за него. Той има Минало.
— Аха, от този тип, дето просто си проси главното „М“?
— Именно. Хайде, трябва да слезем там!
— Мислех, че ще прекараме една романтична вечер.
— Разбира се! Веднага след като го извадим от там!
Единственият звук, който се разнасяше в помещенията на трезора беше нетърпеливото троп-троп-тропкане от крака на Прелест Дивна. То наистина дразнеше Влаго, докато той оглеждаше входа към златния резерв на светлината от сребърните свещи, които до преди малко бяха украсявали масата им.
— Искрено се надявам, Еймсбъри да запази бульона топъл — вметна тя.
Троп-троп-троп-троп.
— Виж сега, първо, за да отвориш такъв сейф трябва да си най-малко Факир Безподобен и второ, тези шперцове просто няма да свършат работа.
— Ами тогава да вървим да намерим тоя Г-н Безподобен. Той сигурно ще има по-добри шперцове.
Троп-троп-троп-троп.
— Няма как да стане, понеже, трето, такъв човек едва ли съществува, четвърто, вратата е заключена отвътре и мисля, че той е оставил ключа в ключалката, което обяснява защо никой от моите не пасва — Влаго размаха наскоро открития ключодържател. — Пето, опитвам се да завъртя неговия ключ отвън с пинцета, което е изпитан стар номер, но сега, явно, не се получава.