— Срещу известно заплащане, предполагам.
— Е, да, няма да възжразя срещу малка компенсация.
— И сте сигурен, че Мустак и Блещук са едно и също лице?
— По усмивката, сър. Тя не се забравя. Пък и той има тоя талант да говори с хората и да ги убеждава да се съгласяват с него. Малко нещо фокусник си пада, малкият неблагодарник.
Козмо втренчи поглед в него и после каза:
— Дай на преподобния петдесет долара, Дръм… Ейдотук и го насочи към приличен хотел. Където гостите имат достъп до баня.
— Петдесет долара!? — изфуча Гепи.
— А после се погрижи за новата придобивка, моля.
— Да, сър. Разбира се.
Козмо придърпа лист хартия, натопи писалка в мастилницата и започна да пише съсредоточено.
— Петдесжет долара? — повтори Гепи, възмутен колко е паднала цената на греха.
Козмо вдигна поглед и се вторачи в мъжа отсреща, сякаш го виждаше за първи път и гледката изобщо не му допадаше.
— Хм, да. Петдесет долара засега, преподобни — успокои го Козмо. — А ако утре паметта ви е все така свежа, всички ни чака едно по-богато и по-светло бъдеще. Не ми позволявайте да ви задържам.
Той продължи да пише.
Ейдотук сграбчи Гепи за ръката и го извлачи от стаята. Но преди това успя да мерне какво точно пише Козмо.
ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари
ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари
ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари
ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари…
Беше време аз шпагата. Да я вземе, да я предаде, да си прибере парите и да бяга.
В Отдела за посмъртни комуникации беше тихо. Там никога не се случваше да е особено шумно, макар че когато вселената като цяло притихнеше, винаги се дочуваха пискливи малки гласчета, процеждащи се от Отвъдното.
Според Селяк, цялата беда беше там, че повечето му предшественици не бяха имали каквито и да било интереси извън поверения им отдел, където социалните умения не бяха от първостепенно значение, и затова, дори след смъртта си, те не съумяваха да се радват на живота. Така че продължаваха да витаят из отдела и нямаха никакво желание да го напуснат. Понякога, когато се усещаха по-силни и се случеше Трупата на Кукличките да поставя нова пиеса, той ги пускаше да излязат и да обогатят декорите.
Селяк въздъхна. Това беше най-големия недостатък на работата му в ОПК — никога не можеше да претендира, че той именно е шефът. Хората с по-обичайна професия се пенсионираха, връщаха се да навестят доброто старо работно място няколко пъти, докато там все още имаше някой да ги помни, и после се изгубваха в необятното минало.
Бившите служители тук обаче можеше и никога да не се разкарат…
Имаше една стара мъдрост: „Старият некромант никога не умира“. Когато я чуеха, хората обикновено реагираха с: „… и?“. И Селяк се виждаше принуден да отговори: „Това е то, опасявам се. Просто старите некроманти не умират.“
Той тъкмо разтребваше в края на деня, когато Чарли се обади от своя сенчест ъгъл.
— Някой се задава през портала. Казвам, някой…
Селяк се извъртя рязко. Магическият кръг беше осветен и една полупрозрачна островърха шапка вече се издигаше от пода.
— Професор Угоен? — попита Селяк.
— Точно тъй и нямаме време за губене, младежо — отвърна сянката на Угоен, която все още се издигаше.
— Но аз ви прогоних! Използвах Деветкратното отричане! То пръждосва всичко!
— Е, да, ама него аз съм го писал — обясни Угоен самодоволно. — О, спокойно де, аз съм единственият, върху когото не действа. Що за идиот трябва да съм да напише заклинание, дето може да засегне и мен самия, а?
Селяк размаха треперлив пръст към професора.
— Оставил сте си таен проход, нали?
— Естествено. Отличен, при това. Ти не го мисли, и за прохода само аз знам — Угоен вече се носеше над кръга в пълния си ръст. — Обаче хич не се опитвай да го намериш. Какъвто си некадърник, никога няма да откриеш скритите руни.
Угоен огледа стаята.
— Онова чудесно девойче не е ли наоколо? — попита той с надежда. — Както и да е. Трябва да ме изведеш от тук, Селяк. Искам да лично да гледам шоуто!