— Шоу? Какво шоу? — отвърна Селяк, решен да прегледа заклинанието за Деветкратно отричане много, много внимателно.
— Знам какви големи идват насам.
Като дете Влаго се молеше всяка вечер, преди лягане. Всички в семейството му бяха активни поклонници на Църквата на обичайния картоф, която избягваше крайностите, типични за Църквата на древния православен картоф. Последователите на обичайния картоф бяха сдържани, предприемчиви и изобретателни, повсеместно ползваха маслени лампи и сами си изработваха мебелите, по което рязко се отличаваха от останалото население на региона, което използваше предимно свещи и седеше върху овцете си.
Влаго мразеше молитвите. Имаше усещането, че като се моли отваря голям черен портал в пространството, през който всеки момент нещо може да се пресегне и да го сграбчи. Това може би се дължеше на факта, че обичайната молитва включваше израза „ако умра преди да се събудя“, заради който в най-лошия случай Влаго будуваше до сутринта. Освен това, от него се очакваше преди да заспи да си припомни всичко, с което е благословен.
Сега, докато лежеше в мрака на банката, премръзнал и осезаемо сам, той реши да си провери наличните благословии.
Имаше здрави зъби и не страдаше от преждевременна загуба на коса. Ето на! Не беше толкова трудно, нали?
А освен това, не го бяха арестували. Точно. Но пред трезора, многозначително омотан в жълто-черна лента, бяха оставали на пост един трол.
В трезора нямаше злато. Е, не точно. Имаше около две кила злато, прикриващо камарите оловни кюлчета. Някой доста се беше постарал да ги подреди така. И това беше някаква светлинка в тунела, нали така? Беше останало поне някакво злато. Не е като да нямаше съвсем никакво злато, нали?
В момента Влаго беше сам, понеже Прелест Дивна щеше да прекара нощта в килия, за нападение на офицер от стражата. Според Влаго това не беше честно. Естествено, в зависимост от настроението на ченгето, почти няма действие, с изключение може би на физическото отсъствие на лицето, което да не може да се интерпретира като нападение. Реално погледнато обаче Прелест Дивна не беше нападнала сержант Детритус. Просто беше опитала да прободе крака му с тока на обувката си, което й докара счупен ток и изкълчен глезен. Капитан Керът обеща това да бъде взето предвид.
Разнообразни часовници в града отбелязаха четири часа, докато Влаго размишляваше за бъдещето си и най вече опитваше да прецени, колко ли ще е продължително то.
Какво пък, можеше и да мине леко — само с обесване.
Трябваше да слезе в трезора още първия ден, повлякъл алхимик и адвокат със себе си! Нима хората никога не правеха инвентаризация на трезорите? Да не би съдържанието им да беше проверявано от дружина веселяци, които само подаваха глава в трезора на друга весела дружина и набързо удостоверяваха, че всичко е налице, за да не закъснеят за обяд? Така де, няма сега да се съмняваме в думата на нашите добри приятели, нали така? Най вече, понеже се надяваме някой ден те да не се усъмнят в нашата дума.
Може би покойният сър Джошуа беше пръснал всичко по екзотични кожени изделия и млади дами. Колко нощи в обятията на красиви жени може да се купят с торба злато? Старата мъдрост твърди, че послушната жена струва повече от скъпоценни камъни. Следователно, жената, която е обучена да бъде непослушна, трябва да струва къде повече.
Влаго се изправи в леглото, запали свещ и погледът му попадна върху дневника на сър Джошуа, оставен на нощното шкафче. Преди тридесет и девет години… е, беше извадил подходящия том и след като така или иначе в момента нямаше друго занимание…
Късметът, който му беше бягал цял ден, се върна. Въпреки че сам не беше сигурен какво търси, той го откри на шестата случайна страница, която прегледа:
Двойка странни на вид хора дойдоха в банката днес и питаха за момчето Непреклон. Наредих да ги отпратят. Той се справя отлично. Но човек не може да не се чуди, какви ли мъки трябва да е преживял.
Голяма част от дневника изглежда беше кодирана, но вида на тайните знаци подсказваше, че сър Джошуа е записвал пространно всяка малка подробност от всяка своя любовна афера. Човек не можеше да не се възхити постоянство му. Беше осъзнал какво желае най-силно в живота си и беше впрегнал всички сили да получи, колкото може повече от него. Шапка да му свалиш.
А какво искаше Влаго от живота? Никога не се беше замислял. В момента най-много му се искаше утрешният ден да не е същият като отминалия.
Той погледна часовника. Четири и петнадесет и единствените хора, които се мяркат наоколо са пазачите. При главния вход бяха поставили на пост стражници. Той официално не беше арестуван, но всъщност това беше едно от онези цивилизовани споразумения — той не се водеше арестуван, стига да не се опита да се държи като човек, който не е арестуван.