Влаго беше наясно, че такъв човек би бил небивал късметлия, защото четири от въпросните марки бяха прибрани в малка оловна кутийка под паркета в собствения му кабинет, за черни дни. Но дори и така, две марки все още бяха някъде там — унищожени, изгубени, изядени от охлюви или — и това беше споделяната от всички гореща надежда — залепени върху някое писмо, останало в непрегледана купчина поща, натикана на дъното на нечие чекмедже.
… а г-ца Пучи просто не знаеше как да спечели тълпата. Тя тропаше с крак и настояваше за внимание, и крещеше, и обиждаше и въобще не беше в нейна полза, че ги беше нарекла „добри хора“, защото никой не обича безсрамните лъжци. И ето че търпението й се изчерпа, понеже наддаването беше достигнало тридесет и четири долара. Така че тя…
… разкъса банкнотата!
— Ето това е моето мнение за тия глупави пари! — извика тя и хвърли парчетата във въздуха. След това се изпъчи запъхтяна, сякаш беше постъпила много интелигентно. Беше им дала да се разберат, нали така!
Чак да му се доплаче на човек, наистина. Е, какво пък…
Влаго извади друга банкнота от джоба си и я вдигна високо.
— Дами и Господа, тук държа една от намаляващите бройки еднодоларови банкноти от първата серия — направи пауза, за да изчака да затихне смеха, — подписана лично от мен и председателя. Наддаването ще започне от четиридесет долара, а печалбата ще е в полза на дечицата в нужда!
Той вдигна цената до петдесет, като изсмука някои залози направо от пръстите си. Пучи остана на място за момент, забравена и вбесена, а после изхвръкна навън. Виж, изхвръкването й се получи. Вярно че нямаше представа как да се държи с хората и бъркаше самочувствие със самоуважение, но не можеше да й се отрече че дори тлъста пуйка на трамплин не би изхвръкнала по-добре от нея.
Преди още тя да беше стигнала до вратата, щастливият нов собственик на банкнотата беше обграден от нещастните кандидати, които бяха наддавали срещу него. Никой от тях нямаше представа какво точно се случва, но бяха решени да не го пропускат.
Влаго сви ръце на фуния пред устата си и се провикна:
— Дами и господа, днес следобед г-н Непреклон и аз ще сме на ваше разположение, за да обсъждаме отпускането на банкови заеми!
Това предизвика ново шумно раздвижване.
— Вятър и мъгла, г-н Мустак — скастри го Непреклон като се извъртя с гръб към хората. — Всичко това е само вятър и мъгла…
— Да, само дето не подухва и най-лек ветрец и отсъства всякаква мъгла, г-н Непреклон! — отвърна Влаго жизнерадостно.
— А „дечицата в нужда“? — попита Непреклон.
— Ами, намерете някакви. Все има някое сиропиталище, на което петдесет долара ще му дойдат добре. Разбира се, дарението ще е анонимно.
Непреклон искрено се изненада.
— Нима, г-н Мустак? Изобщо не бих се поколебал да ви определя като човек, който би вдигнал страшна Шумотевица, когато дава пари за благотворителност — той произнесе „шумотевица“ сякаш говореше за някаква мрачна перверзия.
— Е, да, ама не съм. Добрините трябва да се правят незабелязано, това е моето мнение — заяви Влаго, а на ум добави: пък и то скоро ще се разчуе, така или иначе. И тогава ще се окажа не само щедър дарител, но и относително скромен човек. Интересно… дали наистина съм чак толкова голям мръсник или просто отлично ми се удава да мисля като такъв?
Нещо привлече вниманието му. Косъмчетата на врата му настръхнаха. Нещо не беше наред, нещо го… дебнеше.
Той се обърна и отново погледна надолу към залата. Хората се щураха насам-натам, подреждаха се опашки, оформяха се групички…
Когато наблюдава движеща се картина, погледът е привлечен натам, където липсва движение. Насред залата, незасегнат от общата суматоха, стоеше мъж, замръзнал на мястото си. Беше облечен в черно и носеше една от онези плоски широкополи шапки, типични за някои по-строги Омниански секти. Той просто… си стоеше там. И наблюдаваше.
Просто поредният зяпач, привлечен от данданията, помисли си Влаго и веднага разбра, че греши. Мъжът сякаш изкривяваше пространството около себе си.
Поверих некои писмени свидетелвствувания…
Нима това е той? Но какво толкова е свидетелствал? Влаго нямаше минало. О, десетина алтернативни личности бяха споделяли доста активно и разнообразно минало, но те всички се бяха изпарили заедно с Албърт Блещук, провесен за врата до почти настъпване на смъртта му и събуден от лорд Ветинари, който беше предложил на Влаго фон Мустак нов неопетнен живот…