Непреклон се оказа прав. Повечето хора, които се надяваха на заем, имаха предвид нещо като „два-три долара да закърпим положението до петък“. С тях се справи лесно.
Но пък имаше и други…
— Г-н Диблър, нали така? — попита Влаго.
Той отлично знаеше кой седи срещу него, но така се очаква да говори човек, седнал зад тежко бюро.
— Точно така, добри ми господине — отвърна Диблър, чието лице беше трайно застинало в настървена, плъхоподобна физиономия. — Но ако предпочитате, мога да съм някой друг.
— И произвеждате банички със свинско, наденички, плъх-на-клечка…
— Ъм, доставям ги, сър — уточни Диблър. — Понеже видите ли, аз съм доставчик.
Влаго вдигна поглед от листите пред себе си. Стюарт Себастиан Патрик Грегъри Диблър, повече имена, отколкото биха му влезли в употреба. Известен на всички като ССПГ Диблър. Той разнасяше поднос с банички и наденички и обикновено ги продаваше на хора, съсипани от алкохол, които скоро след това се оказваха съсипани от банички.
Самият Влаго също беше опитвал неговите банички със свинско и някоя и друга наденичка в хлебче, макар и да не можеше да си обясни защо. Нещо сякаш принуждаваше човек да си ги купува отново и отново. Може би имаше някаква тайна съставка или може би мозъкът просто не можеше да възприеме сигналите, подавани от вкусовите рецептори, и настояваше отново да опита тази гореща, мазна, не съвсем органична, леко хрупкава смес, която атакуваше езика. И така човек се връщаше за още една наденичка.
А имаше и такива моменти, когато всичко от което човек се нуждае, беше наденичката в хлебче на Диблър. Тъжен, но неоспорим факт. На всеки се е случвало животът да го стъпче до там, че за няколко кратки мига онази мешавица от странни мазнини и притеснителни материи е единственото му познато и близко нещо на света.
— Имате ли сметка при нас, г-н Диблър?
— Дасър. Сполайвисър — изстреля Диблър, който беше отклонил предложението да остави подноса си настрана и го държеше пред себе си като един вид щит.
Банката изглежда изнервяше този уличен търговец. Но това именно беше целта на банката. Това беше предназначението на всички стълбове и мраморни колони. Ролята им беше да накарат човек да се почувства неловко.
— Г-н Диблър си е открил сметка, в която е вложил пет долара — оповести Непреклон.
— Донесох една наденичка за кученцето ви — каза Диблър.
— Защо ви е нужен заем, г-н Диблър? — попита Влаго, докато Г-н Каприз душеше наденичката предпазливо.
— Искам да си разширя бизнеса, сър — обясни Диблър.
— Търгувате вече повече от тридесет години — каза Влаго.
— Дасър. Сполайвисър.
— Предполагам нашата помощ ви е нужна, за да отворите верига закусвални с името Диблър, които предлагат разнородна храна и напитки, с вашата запазена марка? — попита Влаго.
Г-н Каприз скочи от бюрото, внимателно понесъл наденичката в уста. Пусна я в ъгъла на приемната и старателно започна да придърпва килима върху нея.
Диблър стоя загледан във Влаго за момент преди да отговори.
— Дасър, щом казвате, сър, ама аз всъщност се надявах да си купя количка.
— Количка? — повтори Непреклон.
— Дасър. Знам едно място, дето мога да си намеря прилична употребявана количка с вградена фурна и всичко. Че даже и изрисувана. Куция Уоли се отказва да продава печени картофи, ’щот стреса му идвал в повече, и ще ми я продаде за петнадесет долара на ръка. Такваз възможност не е за изпускане, сър — той погледна Непреклон нервно. — Мога да ви върна парите по долар на седмица.
— В продължение на общо двадесет седмици — каза Непреклон.
— Седемнадесет — обади се Влаго.
— Но кучето се опитваше… — опита се да протестира Непреклон.
Влаго му махна да мълчи.
— Договорихме ли се, г-н Диблър?
— Дасър. Сполайвисър — отвърна Диблър. — Пък таз ваша идея за веригата никак не е лоша, благодаря. Ама аз предпочитам да съм в движение.
Г-н Непреклон отброи петнадесет долара навъсено и отвори уста, веднага щом вратата се затвори зад търговеца.
— Дори кучето отказа да…
— Но не и хората, г-н Непреклон — увери го Влаго. — И точно в това е неговият гений. Мисля че си изкарва парите предимно от горчицата, но това е човек, който може да накара хората да си мечтаят за наденички и затова винаги ще има своето място на пазара.
Последният кандидат за заем беше предхождан от двама мускулести мъжаги, които заеха позиции от двете страни на вратата, а след това от миризма, която смаза дори упоритото ухание на наденичките на Диблър. Не че беше неприятна миризма — напомняше по-скоро стари картофи и изоставени тунели. Това беше миризмата, която се получава, когато започнеш с непоносимо отвратителна воня и после търкаш здраво, макар и абсолютно безполезно, и се носеше около Хари Краля като императорска мантия.