— Кога?
— След около две минути — каза г-жа Кейк.
Непреклон се изправи с движение подобно на клоун, изскачащ на пружина от кутийка.
— Мъже? Как ще са облечени?
— Ами, нали знаете, най-обикновени дрехи — отвърна г-жа Кейк неразбиращо. — Черни дрехи. Един от тях ще ми подаде картичката си, но аз няма да успея да я прочета, защото ще съм взела грешния чифт очила. Разбира се, бих могла да отида и да си взема другите очила преди да дойдат, но ме мъчат такива главоболия, ако наруша някое видение. Ъм… сега вие ще кажете: „Моля, известете ме, когато пристигнат, г-жо Кейк“ — тя го погледна с очакване. — Съжалявам, ама имах видение, че ще дойда да ви кажа, че съм имала видение. И реших да не се отклонявам. Вярно, изглежда глупаво, но какво да се прави, никой не може да промени природата си.
— Моля, известете ме, когато пристигнат, г-жо Кейк — произнесе Непреклон.
В очите на г-жа Кейк се изписа благодарност преди да се измъкне от стаята.
Г-н Непреклон отново седна. Съжителството с г-жа Кейк и нейните видения понякога беше доста сложно, особено, когато виденията и почваха така да зациклят, но изцяло в духа на Брястовата улица, хората прощаваха чуждите особености с надеждата, че и на тях ще бъде оказано такова благоволение. Той харесваше г-жа Кейк, но тя грешеше. Човек можеше да промени своята природа. Защото ако не можеше, тогава не му оставаше никаква надежда.
След няколко минути той чу звънеца на входната врата, приглушените гласове и се постара да изглежда изненадан, когато тя почука на вратата му.
Непреклон прегледа картичката, която посетителят беше предала на хазайката.
— Г-н Козмо? О, колко необичайно. Моля, нека се качат — той направи пауза и се огледа.
Жилищният фонд в този град беше крайно ограничен. Цялата площ на стаята му беше точно два пъти площта на леглото, при положение че леглото беше доста тясно. За да се чувстват трима души комфортно, застанали в толкова тясна стая, те трябваше да са си много близки. Четирима души от друга страна нямаше да имат избор, освен да се сближат. Непреклон разполагаше и с един стол, но го държеше върху гардероба, за да не му се пречка.
— Може би ще е най-добре да се качи само г-н Козмо — предложи той.
Минута по-късно господинът беше тържествено въведен в стаята.
— Какво чудесно убежище си имате тук, г-н Непреклон — започна Козмо. — Толкова е удобно за, ъм…
— Лесно се достига всичко в стаята — каза Непреклон и смъкна стола от гардероба. — Заповядайте, сър. Не приемам често посетители.
— Ще говоря директно по същество, г-н Непреклон — каза Козмо, като сядаше. — На директорите не им допада, хм, посоката, в която отиват нещата. Сигурен съм, че и вие не сте очарован.
— Не бих възразил събитията да се развият по-различно, сър, наистина.
— Той трябваше да свика заседание на съвета на директорите!
— Опасявам се, сър, че според правилата на банката, той има право да го отложи с една седмица.
— Той ще съсипе банката!
— Всъщност, сър, имаме множество нови клиенти.
— Сега да не ми кажете, че тоя тип ви допада? Не и на вас, г-н Непреклон!
— Не е трудно да го хареса човек, сър. Но вие ме познавате. Не се доверявам на хора, които гледат на нещата твърде лековато. Мястото на шутовете е в цирка. Той не би трябвало да управлява вашата банка.
— Аз по-скоро бих я нарекъл нашата банка, г-н Непреклон — каза Козмо щедро. — Това, струва ми се, е самата истина.
— Много сте любезен, сър — отвърна Непреклон, забил поглед в дъските на пода, които се виждаха през дупка в евтината мушама, която беше сама по себе си постлана съвсем реално до протритото петно на килима, който беше, съвсем осезателно, негов.
— Вие дойдохте на служба при нас съвсем млад, струва ми се — продължи Козмо. — Ако не се лъжа, лично баща ми ви назначи като стажант?
— Точно така, сър.
— Той беше много… толерантен, баща ми — каза Козмо. — И с право. Няма смисъл да се чопли миналото.
Той направи пауза, за да остави Непреклон да осмисли думите му. Все пак касиерът беше разумен. Нямаше нужда да го притиска, когато и едно кимване щеше да свърши същата работа.
— Може би ще измислите някакъв начин да го отстраните без много шум и кръвопролитие? Трябва да може да се направи все нещо — настоя Козмо. — Никой не се пръква от нищото, но ето че за неговото минало се знае дори по-малко, отколкото за вашето, да речем.
Още един малък намек. Окото на Непреклон потрепна.