А затворникът вероятно вече беше на мили от града. В такава влажна нощ дори върколак не би могъл да го проследи. Никой нямаше да може да свърже това бягство с Влаго, но той отлично си представяше как командир Ваймс будува в два сутринта, блъска си главата и се опитва да проумее случилото се по своя си дебелоглав маниер.
Влаго премигна. Но пък къде ли би могъл да отиде дребният човечец? Стражата беше установила, че Бухльо не е бил част от организирана банда, не е имал никакви съучастници. Човекът просто си е рисувал марки. Що за човек си прави труда да фалшифицира марка от половин пени?
Що за човек…
Влаго се изправи рязко. Нима можеше да е толкова просто?
Ами, съвсем възможно беше. Бухльо действително беше… лудичък, но по един неагресивен, безпомощен начин. Той приличаше на човек, който отдавна се е отказал да проумее света отвъд своя триножник, човек за когото причина и следствие нямаха някаква очевидна връзка. Къде би се скрил такъв човек?
Влаго запали една лампа и отиде до разнебитените останки от гардероба си. Отново измъкна сивия раздърпан костюм. Той му беше особено скъп — в него го бяха обесили. Беше незабележим костюм, за незабележим човек и имаше допълнителното предимство, че, за разлика от истинското черно, сивото не се забелязва в мрака. След това предвидливо мина през кухнята и взе два стари парцала от килера.
Коридорът беше относително добре осветен с по една лампа на всеки няколко крачки. Но лампите хвърлят и сенки и точно в една от тях, до голяма ваза на династията Пинг от Хунгхунг, Влаго беше успял да се свие и да се изгуби — сиво петно на сив фон.
Покрай него мина пазач, стъпките му измамно заглушени от дебелия килим. Когато той се изгуби от поглед, Влаго забърза надолу по мраморните стълби и се метна зад една масивна саксия с палма, която някой беше счел за нужно да сложи на площадката.
Всички етажи на банката се отваряха към главата зала, която, както и в сградата на пощата, се издигаше от приземното ниво до покрива. Понякога, в зависимост от разположението, пазач на по-горен етаж, можеше да наблюдава етажа под себе си. Понякога пазачите минаваха по гол мрамор. Понякога на гоните етажи те прекосяваха участъци, където стъпките им отекваха по плочките като камбани. Влаго спря и се заслуша, като опитваше да долови ритъма на патрулиращите мъже. Те бяха повече, отколкото беше очаквал. Е, хайде де момчета, та вие сте пазачи нощна смяна, какво стана с традиционния целонощен покер турнир?! Не знаете ли какво се очаква от един истински пазач?
Беше великолепна главоблъсканица. По-добра от нощното катерене, по-добра дори от Екстремното кихане! А най-хубавото беше, че ако го хванат, винаги можеше да каже, че е пробвал надеждността на охраната! Браво, момчета, открихте ме…
Но най-добре да не го хващат.
По стълбите се изкачваше пазач, бавно и целеустремено. Той се подпря на перилата и за огромно раздразнение на Влаго запали полуизпушена цигара. Влаго наблюдаваше иззад палмовите клонки как мъжът се надвесва над мраморния парапет и спокойно оглежда етажа долу. Влаго беше убеден, че не така се очаква да си прекарват времето пазачите. Че и пуши на всичко отгоре!
След няколко замислени подръпвания от цигарата пазачът пусна угарката на пода, стъпка я и продължи нагоре по стълбите.
Две мисли се бореха за надмощие в ума на Влаго. Малко по-отчетливо отекваше наблюдението, че пазачът беше въоръжен с арбалет! Интересно, дали първо стреляха, за да избегнат задаването на въпроси по-късно? Заедно с това обаче в главата му се въртеше крайно възмутен глас, недоволен от факта, че мъжът си беше стъпкал фаса върху мрамора. За какво мислиш са онез високи месингови кажгодета, с купата с бял пясък отгоре, а?!
Когато мъжът изчезна нагоре, Влаго пробяга остатъка от стълбите надолу, плъзна се по полирания мрамор върху парцалите, които беше вързал на ходилата на ботушите си, откри вратата, която водеше към мазето, бързо я отвори и съвсем на време съобрази да я затвори безшумно зад себе си.