— Проклет и трижди проклет сшжжжт е онзи, който лъже шзсладкодумно, понеже езикът му ще слепне към небцето плок! Дайте няколко петачшета за бедните сираци суиииш! Братя и сшжестри! На онези, които си имат швлълп ще им се даде, общо казжано…
— Ще повикам охраната — каза г-н Непреклон решително. — Не допускаме просяци в банката.
Влаго го дръпна за ръката.
— Не! — отсече той. — Не и при всички тези хора тук. Да се разправяме със свят човек и прочее, няма да изглежда особено добре. Мисля, че той скоро сам ще си тръгне.
Сега ще ме остави да се потя, помисли си Влаго, докато Гепи се отдалечаваше с небрежна стъпка към вратата. Той така прави. Ще проточи цялата работа, а после ще почне да ми иска пари, отново и отново.
Добре, но какво изобщо би могъл да докаже? А дали изобщо има нужда от доказателство? Ако Гепи вземе да плещи за Албърт Блещук наляво и надясно, можеше да стане много зле. Дали Ветинари щеше да го остави да изгори? Би могъл. Да, най-вероятно така щеше да направи. Човек можеше да си заложи шапката, че Ветинари няма да тръгне да възкресява хората, без поне няколко резервни плана за действие в случай на засечка.
Е, поне Влаго имаше малко време. Гепи нямаше да бърза. Той обичаше да гледа как хората се гърчат в напрегнато очакване.
— Добре ли сте? — попита Непреклон и Влаго изплува от налегналите го размисли.
— Моля? О, да, чудесно — отвърна той.
— Не е добре да допускате такива хора тук.
Влаго се постара да се стегне.
— Прав сте, разбира се, г-н Непреклон. Бяхме тръгнали към Монетния двор, нали така? Да вървим.
— Да, сър. Но трябва да ви предупредя, г-н Мустак, тези мъже не се впечатляват от сладки приказки.
— Инспектори… — повтори г-н Сумрак десет минути по-късно, сякаш опитваше думата на вкус.
— Нужни са ми хора, които ценят традициите на Монетния двор — каза Влаго и пропусна да добави: като например да работиш много, много бавно и да си носиш работа за вкъщи.
— Инспектори — каза отново г-н Сумрак.
Зад него мъжете от бараките държаха шапките в ръцете си и се взираха във Влаго късогледо, с изключение на моментите, когато Сумрак говореше. Тогава те всички се взираха в неговия врат.
Всички се бяха събрали в официалната барака на г-н Сумрак, която беше изградена на стената, като лястовиче гнездо. Тя пропукваше всеки път, щом някой помръднеше.
— Естествено, някои от вас ще продължат да отговарят за надомните работници — продължи Влаго. — Но като цяло задълженията ви ще включват да следите дали хората на г-н Масур пристигат навреме и дали си вършат работата подобаващо, а също ще се грижите и за охраната.
— Охрана — г-н Сумрак завъртя и тази дума из устата си.
Влаго забеляза малко злобно пламъче в очите на мъжете. То сякаш казваше: „Тия смешници ще превземат нашия монетен двор, но ще трябва да минават през нас на излизане от тук. Хохо!“.
— И, разбира се, ще можете да си задържите бараките — каза Влаго. — Имам също идеи за разни възпоменателни монети и подобни, така че пак ще имате поводи да прилагате уменията си на практика. Какво ще кажете?
Г-н Сумрак огледа колегите си и после върна поглед върху Влаго.
— Бихме искали да обсъдим предложението — отвърна той.
Влаго се съгласи с кимване и поведе Непреклон надолу по скърцащата нестабилна стълба. Частите на новата преса вече бяха струпани на пода на помещението и Непреклон потрепери при вида им.
— Трябва да ви е ясно, че те няма да приемат — заяви Непреклон с явна надежда в гласа си. — Те са наследници на вековни традиции! И всички до едни са майстори!
— Такива са били и хората, които са правели кремъчни кинжали — възрази Влаго.
Всъщност, той беше приятно изненадан от самия себе си. Това може би се дължеше на срещата с Гепи, но мозъкът му просто препускаше.
— Вижте, и аз не обичам да пропилявам нечии умения. Но ще им повиша заплатите, ще им осигуря свестни условия на работа и ще могат да си ползват бараките. И след сто години няма да получат по-добро предложение…
Някой слизаше по люлеещата се стълба. Влаго разпозна Малкия Алф, който, необяснимо как, беше успял да започне работа в Монетния двор преди още да е почнал да се бръсне, но определено достатъчно възрастен, за да е покрито лицето му с пъпки.
— Ъм, хората питат, дали ще имаме значки? — попита момчето.
— Всъщност, аз си мислех за цели униформи — отвърна Влаго. — Сребрист нагръдник с герба на града и лека сребриста ризница, за да изглеждате по-внушително пред евентуалните посетители.