— Хей, ти — каза тя и с това се изчерпиха приветствията й. — Дали може да ме измъкнеш от тук? — тя завъртя ръката си без цигара в широк жест. Персоналът многозначително я беше обградил с месингови пепелници, пълни с бял пясък.
Влаго размести няколко, за да я пусне да излезе от този кръг.
— Как мина… — започна той, но тя го прекъсна.
— Ще говорим по пътя.
— А къде отиваме? — попита Влаго обнадежден.
— Невидимия университет — отвърна Прелест Дивна и се запъти към вратата. Беше преметнала голяма плетена чанта през рамо. Изглежда чантата беше пълна със слама.
— Значи не отиваме да обядваме? — заключи Влаго.
— Обядът може да почака. Това е важно.
— Аха.
В Невидимия университет също беше време за обяд, а там гледаха на храната много сериозно. Всъщност, в Университета човек трудно можеше да улучи промеждутък между отделните хранения, защото те продължаваха толкова дълго, че се застъпваха помежду си. Библиотеката изглеждаше необичайно пуста, така че Прелест Дивна отиде до първия попаднал й магьосник, който не изглеждаше да върши нещо съществено, и се разпореди:
— Искам да видя Любопитния шкаф веднага!
— Не съм сигурен, че я имаме. Кой е авторът?
— Моля, не ме занасяйте. Казвам се Прелест Дивна Добродуш и, както лесно можете да си представите, никак не нося на майтапи. Баща ми ме взе със себе си, когато вашите хора го повикаха тук преди около двадесет години, за да разгледа Шкафа. Тогава искахте да разберете как работят вратите. Все някой трябва да помни. Беше в една голяма стая. Много голяма стая. И имаше ужасно много чекмеджета. А най-любопитното беше, че…
Магьосникът внезапно вдигна ръце, сякаш да възпре думите й.
— Дали може да изчакате тук само за момент? — попита той.
Наложи се да чакат пет минути. От време на време измежду рафтовете с книги надникваше глава, увенчана с островърха шапка, и бързо се скриваше обратно, за да не бъде забелязана.
Прелест Дивна запали нова цигара. Влаго посочи една табела, на която пишеше: „В случай че пушите тук, благодарим ви, че се съгласявате да бъдете цапардосани по главата.“
— Това са само приказки — каза Прелест Дивна и едновременно издуха струя синкав дим. — Всички магьосници пушат като комини.
— Да, но е и в библиотеката — отбеляза Влаго. — Вероятно заради всички тези крайно запалими книги? Може би ще е най-добре…
Той почувства въздушната струя и подуши миризмата на джунгла, когато нещо тежко се залюля над главите им и изчезна в сумрака напред сред плътен облак дим.
— Хей, някой ми взе… — започна да се оплаква Прелест Дивна, но Влаго я избута настрани, тъкмо когато нещото се залюля обратно и го замери с банан, който събори шапката от главата му.
— Тук хората вземат правилата си много сериозно — обясни Влаго, докато вдигаше шапката си. — Ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре, мисля, че Библиотекаря така или иначе се целеше в моята глава. Той може да е много галантен, когато реши.
— А, вие сте г-н Мустак, познавам по костюма! — поздрави ги възрастен магьосник, който явно се надяваше да остави впечатлението, че се е появил като по магия, но всъщност се беше появил иззад един библиотечен шкаф. — Аз пък, заради греховете си, съм наказан да ръководя Катедрата по неопределени науки тук. А вие остава да сте, хаха, г-ца Добродуш, която си спомня Любопитния шкаф?
Завеждащият Катедрата по неопределени науки пристъпи по-близо и заговори тихо с конспирателно изражение.
— Чудя се, дали има начин да ви убедим го забравите?
— Никакъв — отсече Прелест Дивна.
— Нищо не би могло да промени решението ви?
— Знам ли, пробвайте с „абра-кадабра“. Не си ли носите книгата с магиите?
Влаго беше възхитен. Тя можеше да е толкова… хаплива.
— О, значи вие сте от този тип дами — отбеляза Завеждащият Катедрата по неопределени науки, явно обезсърчен. — Модерна жена. Ами, тогава най-добре ме последвайте.
— Какво все пак правим тук — изсъска Влаго, докато следваха магьосника.
— Имам нужда да ми преведат нещо — отвърна Прелест Дивна. — При това спешно.
— И този шкаф може да помогне?
— Вероятно.
— Вероятно? След като е само „вероятно“, не можеше ли да почака до след обяда? Виж ако беше „определено“, това би било друга работа…
— О, богове, ето че пак се изгубих, при това без да имам каквато и да било вина — измърмори завеждащият Катедрата по неопределени науки. — Опасявам се, че колегите ми постоянно променят параметрите, а това не остава без последици. Не знам, не знам, както вървят нещата, в наши дни, човек вече не може да е сигурен, че собствената му врата е собствената му врата…