— Та за какви грехове сте наказан? — попита Влаго, след като се отказа да изкопчи отговор от Прелест Дивна.
— Простете? Ох, какво ли е това петно на тавана? Сигурно е най-добре да не знаем…
— Какви са греховете, заради които казахте, че сте наказан да ръководите Катедрата по неопределени науки? — обясни Влаго.
— О, това е просто израз — отвърна магьосникът, като отвори някаква врата и след това побърза да я затвори. — Но почвам да си мисля, че наистина трябва да съм прегрешил и то непростимо. В момента нещата са особено непоносими. Естествено, казват, че цялата проклета вселена, с цялото си съдържание, е на практика неопределима, но какво тогава очакват от мен? И, разбира се, този противен шкаф пак сее хаос. Мислех, че сме се отървали от него преди петнадесет години… О, ъм, пазете се от сепията… Самите ние не знаем какво да мислим по въпроса… А, ето я правилната врата — Завеждащият подсмръкна. — Нищо че е на десетина метра от мястото, където би трябвало да бъде. Какво ви казах…
Вратата се отвори и вече им оставаше само да преценят какво да правят сега. Влаго реши като начало да остави челюстта си да зяпне широко, което изискваше най-малко усилия.
Стаята беше по-голяма, отколкото би трябвало да бъде. Така де, никоя стая не би трябвало да е широка повече от миля, особено когато гледано откъм коридора, който беше съвсем нормален, ако не се брои гигантската сепия, изглеждаше сякаш от двете му страни има съвсем обикновени стаи. Таванът също не би трябвало да е толкова висок, та да не може да се види. Такава стая просто нямаше къде да се побере.
— Всъщност никак не е трудно да се постигне — обясни завеждащият Катедрата по неопределени науки, докато двамата стояха, втренчени в стаята. — Или поне така ми казаха — добави той гузно. — Доколкото разбирам, ако сгъстиш времето, можеше да разтеглиш пространството.
— Но как го правят? — попита Влаго без да може да отдели поглед от… структурата, която представляваше Любопитният шкаф.
— С гордост мога да заявя, че нямам абсолютно никаква представа — отвърна Завеждащият. — Честно казано, мисля, че окончателно изпуснах конците още около времето, когато спряхме да ползваме капещи свещи. Вярно, че това е моята катедра, но считам, че е най-добре да ги оставя да правят каквото са си наумили. Те обаче все се опитват да намерят някакво обяснение, което не помага ни най-малко…
Ако изобщо си беше формирал някакви очаквания, Влаго си представяше, че ще види именно шкаф. Все пак, така го наричаха, нали? Но това което запълваше по-голямата част от невъзможната стая, беше едно дърво с най-общата форма на голям дъб. По-точно дърво, което може да се види зимно време, защото му липсваха каквито и да било листа. И тогава, след като умът се беше докопал до тази успокояваща, приемлива прилика, той трябваше да се примири с факта, че дървото се състои от картотеки. Поне те изглежда бяха направени от дърво, не че това улесняваше възприятието. Високо сред това, което вероятно минаваше за корона, се мяркаха магьосници на летящи метли, заети с койзнаекакво. От това разстояние приличаха на летящи буболечки.
— Изглежда шокиращ, когато го видите за първи път, нали? — каза един приветлив глас.
Влаго обърна поглед към един млад магьосник. Във всеки случай млад по стандартите на магьосниците, който носеше очила с кръгли стъкла, клипборд и изражение, което казваше: „Аз вероятно имам повече знания, отколкото вие изобщо можете да си представите, но въпреки това съм умерено щастлив да си говоря дори с хора като вас.“
— Вие сте Пондър Стибънс, нали? — позна го Влаго. — Единственият, който върши някаква работа в Невидимия университет.
Останалите магьосници извъртяха глави към тях при тази забележка и Пондър почервеня.
— Това съвсем не е вярно! Отхвърлям своя товар задължения, както и останалите членове на академичния състав — увери ги Пондър, но една тънка нотка в гласа му загатваше, че останалите допринасят много повече към товара, отколкото към отхвърлянето му. — На мен се пада да работя по Шкафа, заради греховете ми.
— Защо? Вие пък какво сте прегрешил? — попита Влаго, който почваше да се усеща потопен в море от грехове. — Нещо по-лошо?
— Ъъ, предложих да се заема с проекта доброволно — каза Пондър. — И трябва да ви кажа, че в последните шест месеца научихме повече, отколкото за последните двадесет и пет години. Шкафът е наистина изумителен.
— Къде го намерихте?
— На тавана, натикан под колекция препарирани жаби. Смятаме, че хората са се отказали да го проумеят преди години. Но, разбира се, това е било в тъмната ера на капещите свещи — обясни Пондър и си спечели изсумтяване от завеждащия Катедрата по неопределени науки. — Модерната техномантия е толкова по-полезна.