Вратите на шкафа се затвориха с леко щракване.
— А сега бавно разгъни до обект 1.109 — нареди Пондър сред отекващата тишина.
Вратите се отвориха. Едно дълбоко чекмедже се плъзна навън.
И продължи да се плъзга.
— Последвайте ме — подкани ги Пондър и се отправи към Шкафа. — Относително безопасно е.
— Ъм, от шкаф с размер 14 на 14 инча, току-що се измъкна чекмедже дълго стотина метра — коментира Влаго, в случай че само той забелязваше този интересен факт.
— Да, така става — потвърди Пондър, докато чекмеджето се плъзна обратно на половина. Влаго забеляза, че отстрани то беше обточено с редица други чекмеджета. Значи, чекмеджета се отваряха… от чекмеджета. Но, разбира се, веднага съобрази Влаго, в една единадесет-измерна вселена, това вероятно не е правилният начин да се гледа на нещата.
— Това е ребус с плъзгащи се плочки — каза Прелест Дивна, — но с много повече посоки, в които да плъзгаш плочките.
— Това е една ярка изобразителна аналогия, която помага да се осмисли проблемът, като в същото време, ако трябва да сме точни, е напълно погрешна — коментира Пондър.
Прелест Дивна присви очи. Не беше пушила от десет минути.
От дългото чекмедже се подаде друго чекмедже под прав ъгъл. По двете му страни се забелязваха, точно така, още чекмеджета. Едно от тях се протегна бавно.
Влаго реши да рискува и да провери от какъв материал е направен шкафът, като почука по него. Приличаше на съвсем обикновено дърво и се разнесе съвсем обичаен звук.
— Трябва ли да се притеснявам, задето току-що видях чекмедже да се плъзва през друго чекмедже? — попита той.
— Не — увери го Пондър. — Просто Шкафът се опитва да придаде разбираем вид в четириизмерна среда на нещо, което се случва в единадесет или вероятно десет измерения.
— Опитва се? Искате да кажете, че той е жив?
— Аха! Ето това вече е правилен въпрос!
— Но се обзалагам, че и неговият отговор не ви е известен?
— Прав сте. Но трябва да признаете, че това е отличен въпрос, на който да ви липсва отговор. А ето го и крака. Хекс, задръж и свий, ако обичаш.
Чекмеджетата хлътнаха обратно едно в друго с поредица потраквания, много по-кратки и далеч не толкова драматични като голямото свиване, след което шкафът остана да изглежда съвсем скромен, древен и с леко извити крака.
Краката му завършваха с резбовани малки ноктести лапи — слабост на всички майстори на шкафове, която винаги беше дразнила Влаго. Да не би да очакваха проклетите мебели да се разхождат наоколо нощем? А може би този конкретен Шкаф наистина го правеше?
Вратите му бяха отворени. Сгушено вътре, пасващо съвсем точно в отреденото му пространство, се виждаше ходило от голем или поне голяма част от него.
Някога големите са били красиви. Някога вероятно са ги изработвали най-талантливите скулптури, така че да съперничат по красота на най-изящните статуи. Но скоро след това огромното множество непохватни хора, които не биха могли да оформят дори свястна змия от глина, осъзнали, че е напълно достатъчно просто да избъхтиш глината във вид на голям тежък курабиен човек.
Кракът, който разглеждаха, ще да е принадлежал на голем от по-ранния тип. Беше направен от бял порцелан с фини релефни рисунки в жълто, черно и червено. Малка гравирана месингова плочка отпред съобщаваше на Юбервалдски, че това е: „Крак от Ъмниански голем, среден период.“
— Е, поне става ясно, че който е изработил шкафа е бил от…
— Всеки който погледне гравираните плочки, вижда надписа на родния си език — възпря Пондър ентусиазма му. — Според покойния професор Угоен, маркировките по самия крак показват, че той наистина произхожда от град Ъм.
— Ъм? — каза Влаго. — Ъм какво? Да не би да не са били сигурни как да го нарекат?
— Просто Ъм — каза Пондър. — Много е древен. Около шестдесет хиляди години, струва ми се. Времето на Глинената епоха.
— Когато са живели първите майстори на големи — каза Прелест Дивна. Тя смъкна торбата си и почна да рови сред сламата.
Влаго почука леко крака. Изглеждаше тънък като яйчена черупка.
— Изглежда е керамичен — каза Пондър. — Никой няма представа как са го изработили. Ъмнианците са пекли дори лодки от същия материал.