— Аз, ъъъ… сигурен съм, че грешите.
— Не мисля — продължи Влаго. — Забравил сте да махнете етикета.
— Какво? Къде? — нямащият-нищо-общо-с-некромантията сграбчи маската и взе да я върти из ръцете си, като търсеше…
Той забеляза усмивката на Влаго и въздъхна.
— А, ясно, разбирам — измърмори той. — Добре де, изгубихме истинската. Тук всичко изчезва, просто не можете да си представите. Никой не почиства използваните заклинания като хората. На влизане видяхте ли в коридора гигантска сепия?
— Този път не — отвърна Прелест Дивна.
— Да бе, вярно, какъв е случаят с тая сепия?
— Оооо, само да знаехте за сепията! — възкликна Селяк.
— Да?
— Хич не ви трябва да знаете за сепията!
— Така ли?
— Вярвайте ми! Наистина ли я нямаше?
— Не е нещо, което може да остане незабелязано — отвърна Прелест Дивна.
— Пфу, ако имаме късмет поне това заклинание може вече да се е изхабило — Селяк сякаш се отпусна. — Нещата стават все по-зле. Миналата седмица всичко в картотеката ми се беше прегрупирало под буква У. Никой няма представа защо.
— А какво казвахте за черепите? — напомни му Прелест Дивна.
— Всички са фалшиви — отвърна Селяк.
— Моля, моля! — дочу се един сух треперлив глас от сенките в ъгъла.
— Освен Чарли, разбира се — бързо се поправи Селяк. — Чарли винаги си е бил тук!
— На мен се крепи целият тоя отдел — потвърди гласът с доловима нотка гордост.
— Вижте, хайде вече да почваме — каза Селяк, като ровеше в торба от черно кадифе. — На закачалката зад вратата има няколко черни роби с качулки. Те, разбира се, са само формалност, но некр… посмъртната комуникация реално погледнато, е предимно театър. Повечето хора с които… общуваме са магьосници, а те, честно казано, не обичат промените.
— Нали няма да правим нещо… злокобно? — попита Прелест Дивна, като оглеждаше робата подозрително.
— Освен дето ще си говорим с някой, който е мъртъв от триста години — отбеляза Влаго.
Той винаги се изнервяше в присъствието на черепи. Тази реакция е заложена в човешките гени още от времето на маймунските прадеди, понеже а) това, което е превърнало черепа в самостоятелен обект може да е все още наоколо, така че най-добре да си намериш високо дърво веднага и б) черепите винаги изглеждат сякаш се забавляват за твоя сметка.
— О, това не трябва да ви притеснява — увери ги Селяк като извади малко украсено бурканче от черната торба го изтри в ръкава си. — Професор Угоен е завещал душата си на университета. Вярно че малко се муси, но може да е много полезен, стига да му спретнем подобаващо представление.
Селяк огледа събрания реквизит.
— Да видим… мрачни свещи, Кръгът на Намарет, Стъкленицата на смълчаното време, Маската, разбира се, Завесите на… ъъъ, Завесите и — тук той постави малка кутийка до буркана — задължителните съставки.
— Моля? Да не би да искате да кажете, че всички останали, явно доста скъпи неща, всъщност изобщо не са нужни? — попита Влаго.
— Те служат по-скоро за… фон — каза Селяк и си нагласи качулката. — Така де, нищо не ни пречи просто да се съберем и да прочетем на глас нужните текстове, но ако нямаме костюми и подходящ фон, кой ще иска да ни обърне внимание? Впрочем, вие почитател ли сте на театъра? — добави той с надежда.
— Посещавам по някое представление, когато мога — отвърна Влаго предпазливо, защото разпозна надеждата.
— Дали сте имал случай да видите „Колко жалко, че тя е инструктор по бойни изкуства без оръжия“ в Малкия театър напоследък? Беше поставена от Трупата на Кукличките.
— Ъъъ, опасявам се, че не.
— Аз бях в ролята на сър Андрю Пърдел — спомена докторът в случай че това можеше неочаквано да опресни спомените на Влаго.
— О, това сте бил вие? — попита веднага Влаго, който си беше имал работа с актьори и преди. — Всички на работа само за това говореха.
Добре, дано само не попита за коя вечер точно са говорили, помисли си Влаго. Всяка пиеса винаги се помни с някое определено представление, когато се случва нещо непоносимо забавно. Провървя му — опитният актьор винаги знае кога да спре да си проси комплименти. Вместо това Селяк смени темата.
— Говорите ли някакви древни езици?
— Отлично умея да Муча Нечленоразделно — каза Влаго.
— Това достатъчно древно ли е? — попита Прелест Дивна и после произнесе нещо, от което по гръбнака на Влаго полазиха мравки.
Големският език обикновено звучи ужасно за човешките уши, но фразата изречена от Прелест Дивна прозвуча непоносимо съблазнително. Все едно във въздуха се разля сребро.