— Какво беше това? — попита Селяк.
— Езикът, който големите говорят в последните към двадесет хиляди години — обясни тя.
— Така ли? Колко… ъъъ… вълнуващо… ъхъм… Ами, да почваме тогава…
В счетоводния отдел никой не смееше да вдигне поглед, докато бюрото на главния касиер се въртеше с глухо ръмжене, заплашително като карета, откарваща затворници към гилотината. Под пръстите на Чистонрав Непреклон хвърчаха лист след лист, докато умът му се давеше в отровни мисли, а краката му яростно освобождаваха мрачното настроение, което го душеше.
Всъщност, той нищо не изчисляваше, поне не в обичайния смисъл на думата. Изчисленията бяха за хората, които не умеят да накарат отговора директно да изплува в умовете им. На него му стигаше един поглед, за да види истината. От край време беше така.
Яростта му стопяваше камарата натрупани документи. Хората продължаваха да си откриват нови сметки. И защо? Дали защото имаха доверие в банката? В нейната надеждност? Дали защото внезапно откриваха предимствата на спестовните влогове? Дали имаше поне една смислена причина за действията им? Не! Всичко беше заради Мустак! Хора, които Непреклон никога не беше виждал преди и се надяваше никога да не види отново, задръстваха банковите гишета. Носеха парите си в кутии, в касички-прасенца, а често дори в стари чорапи. Понякога в същите чорапи, които носеха на краката си! И правеха всичко заради неговите думи! Авоарите на банката се пълнеха, защото проклетият г-н Мустак караше хората да се смеят и им даваше надежда. Хората го харесваха. Никой никога не беше хранил симпатии към Непреклон, доколкото на него му беше известно. Е, с изключение на майчината обич и бащината подкрепа — първата твърде хладна, втората твърде закъсняла, но пък и каква ли беше ползата от тях? В крайна сметка той беше останал съвсем сам. Така че беше избягал, беше открил сивото ежедневие и се беше присъединил към живот, управляван от числа, реална стойност и заслужено уважение; беше работил здраво, за да си проправи път нагоре и да се превърне в човек на истинските ценности, човек, достоен за уважение. Да, уважение. Дори г-н Козмо го уважаваше.
И ето че този Мустак се появява кой го знае откъде. Изглежда никой не го познава, освен странния мъж с подвижните зъби. Един ден никой не е чувал за него, на следващия г-н Мустак е Пощенски началник! А сега се беше докопал до банката. Човек без реални достойнства, освен бързия си език, който изглежда не уважаваше никого. Просто караше хората да се смеят — и банката се пълнеше с пари!
А да не би семейство Охол някога да са направили нещо, за да ти улеснят живота?, обади се познато гласче в главата му. То принадлежеше на една омразна малка част от неговата личност, която Непреклон се беше опитвал всячески за заглуши и откъсне от себе си и накрая я беше натикал в гардероба и я беше държал затворена там години наред. Това не беше гласът на съвестта му. Неговият обичаен глас беше гласът на съвестта му. Това беше гласът на… маската.
— Не! — сопна се Непреклон.
Най-близките до него касиери вдигнаха глави при необичайния шум, но почти веднага пак ги сведоха от страх, че може да срещнат погледа му. Непреклон се беше втренчил в листа пред себе си. Наблюдаваше танца на числата. Уповавай се на числата! Те никога не са те предавали…
Козмо не те уважава, глупак такъв. Ти се грижиш за банката им и разчистваш кашите, които забъркват! Ти изкарваш пари, те ги харчат… и ти се смеят. Много добре го знаеш. Този забавен г-н Непреклон със смахнатата му походка, хахаха, колко забавно…
— Остави ме на мира, махай се — изсъска той.
Хората го харесват, защото знаят, че и той ги харесва. Никой не харесва г-н Непреклон.
— Но аз имам достойнства! Аз съм солиден човек! — Непреклон дръпна поредния лист и потърси утеха в колоните с цифри. Но собствените му мисли го измъчваха…
Къде се беше дянало достойнство ти, когато караше числата да танцуват, г-н Непреклон? Числата, които бяха напълно невинни, а ти размахваше над тях камшик и ги караше да танцуват и да скачат, и да се премятат. И те танцуваха, докато накрая вече никое не си беше на мястото, нали така? И всичко това, понеже сър Джошуа си изискваше печалбата! Къде в крайна сметка се изтърколи златото, г-н Непреклон? Вятър и мъгла!
— Не!
В счетоводния офис всички писалки спряха да пишат за момент, а след това подновиха движенията си с трескаво усърдие.
С очи, замъглени от срам и ярост, г-н Непреклон се опита да отвие капачката на автоматичната си писалка. Сред абсолютната тишина на офиса тихото прещракване на зелената писалка, което означаваше, че собственикът й се кани да я използва, имаше същият ефект, какъвто би произвел палач, който си точи брадвата. Всеки чиновник се сниши още малко над бюрото си. Г-н Непреклон е открил грешка. Единственото, което им оставаше в такъв момент, беше да не откъсват поглед от листа пред себе си и да се молят на всички богове някой друг да е направил тази грешка.