В отговор Прелест Дивна каза:
— О.
Влаго затвори очи. Зад клепачите му златният резерв на Анкх-Морпорк маршируваше наоколо в пълното си сияние.
— Всеки, който изучава Ъм, открива легендата за златните големи — обясни Угоен. — Преди около шестдесет хиляди години някакъв шаман си поиграл с глината, оформил фигура от нея и открил как да й вдъхне живот. И това изобретение, видите ли, задоволило всичките им нужди. Правели дори големи във формата на коне. Никой след това не е успял да го постигне. При това ъмнианците не са умеели да обработват желязо! Не са им били нужни неща като колела или сечива. Големи пасли стадата им и тъкали платовете им. Ъмнианците обаче сами си изработвали бижутата, които изобразявали предимно сцени на човешки жертвоприношения и били неприятни на вид, във всеки смисъл на думата. Въображението им нямало граници в тази област. Какво да се прави, религиозна диктатура — професорът сви рамене. — Не знам защо, но явно нищо не подтиква боговете да покажат най-лошата си страна, както стъпаловидна пирамида. Та както казвах, те отлично умеели да обработват злато. Дори обличали жреците си в злато. Нищо чудно да са направили и няколко златни голема. От друга страна „Златният голем“ може би е метафора, описваща колко ценни са били големите за ъмнианците. Когато хората искат да внушат реална стойност, винаги се сещат за злато…
— Има си хас — измърмори Влаго.
— … а може и това да чист мит, без капка истина в него. Местоположението, където се е намирал градът е било проучвано много пъти, но никой не е откривал нещо повече от натрошени големи… — Угоен се облегна назад и се настани удобно във въздуха.
Той намигна на Прелест Дивна.
— Може би вие сте търсили на друго място? Според една легенда, когато и последният човешки обитател на града загинал, големите навлезли в морето…? — въпросителният знак увисна във въздуха, натежал като истинска кука.
— Каква любопитна история — коментира Прелест Дивна с безизразно лице.
Угоен се усмихна.
— Ще се погрижа за превода на текста. А вие, разбира се ще ме навестите отново утре? — и добави нещо на неразбираем език.
На Влаго това изобщо не му допадна, каквото и да означаваше. Фактът, че Прелест Дивна се усмихваше широко, никак не подобряваше положението.
Угоен изтърси още нещо на същия език.
— На Вас случвало ли се е, сър? — отвърна му тя през смях.
— Не, но имам отлична памет!
Влаго се намръщи. Беше много по-доволен, когато тя се канеше да го усмърти повторно.
— Можем ли вече да тръгваме — попита той.
Стажант младши чиновник на изпитателен срок Хамърсмит Наив наблюдаваше приближаването на г-ца Драперия с по-малко тревога, отколкото по-възрастните си колеги, само защото не беше работил тук достатъчно дълго, за да разбира какво му се пише.
Старшата служителка постави листа хартия на бюрото му решително. Сумата беше оградена със зелено мастило, все още влажно.
— Според г-н Непреклон — обяви тя с щипка задоволство, — тези изчисления трябва да се повторят. Този път_ без грешка_.
И понеже Хамърсмит беше благовъзпитан младеж и понеже това беше едва първата му седмица на служба в банката, той отвърна:
— Добре, г-це Драперия.
После придърпа листа и чинно се зае да го преработи.
Историята помни няколко версии на последвалите събития. В годините след този случай, чиновниците определяха банковия си опит в зависимост от това колко близо са седели, когато се е случил Инцидентът. Доста се спореше по въпроса какво точно е било казано. Независимо какво твърдят някои версии, поне до насилие не се беше стигнало. Но това категорично беше денят, в който светът, или поне онази негова част, която включваше счетоводния отдел на банката, беше обърнат с главата надолу.
Всички очевидци бяха съгласни, че Хамърсмит известно време проверявал изчисленията си. Казват че дори извадил бележник — личен бележник, което само по себе си е нарушение — и известно време писал в него. После, след петнадесет минути според едни или половин час според други, той се изправил, отишъл до бюрото на г-ца Драперия и заявил:
— Съжалявам, г-це Драперия, но не откривам грешката. Проверих всичко и съм убеден, че сумата е точна.
Той не повишил глас, но след думите му в помещението се възцарила пълна тишина. Всъщност, било повече от тихо. Стотици чиновнически уши така се напрягали да попият всеки звук, че паяците по тавана вероятно се усетили течението от притегления въздух. Младежът бил изпратен обратно на мястото си, да си провери сметките отново и да не губи времето на хората, но след още десет или петнадесет минути г-ца Драперия отишла до бюрото му и се навела над рамото му.