Почти всички очевидци са съгласни, че само след половин минута тя вдигнала листа, изтеглила молив от стегнатия кок на тила си, наредила на младшия чиновник да стане, сама заела мястото му и известно време преглеждала числата. Изправила се. Отишла до бюрото на друг старши чиновник. Двамата заедно се втренчили в листа хартия. Бил привикан трети чиновник. Той преписал провинилите се колони с числа, поработил върху тях, вдигнал поглед и лицето му посърнало. Нямало нужда да го изричат на глас. До тогава вече всички били спрели работа, но г-н Непреклон, високо на своето въртящо се бюро, все още бил задълбочен в числата пред себе си и, както изглежда, си мърморел нещо под нос.
Всички го усетили във въздуха.
Г-н Непреклон бил допуснал грешка.
Най-старшите чиновници припряно се събрали в един ъгъл да обсъдят въпроса. Нямало никой по-висшестоящ, към когото да се обърнат. Г-н Непреклон бил тяхната най-висша инстанция, вероятно превъзхождан единствено от неумолимия Бог на Математиката. Накрая оставили на нещастната г-ца Драперия, която само час преди това послужила за проводник на недоволството на главния касиер, да напише на документа: „Съжалявам, г-н Непреклон, но ми се струва, че младежът е прав“. Тя оставила този лист най-отдолу на новата камара документи, готови за проверка, и ги сложила в панера за входяща документация, когато той преминал покрай на нея на въртящото се бюро. След това леките й стъпки отекнали по пода, когато хлипаща притичала през цялата кантора, вмъкнала се в дамската тоалетна и се отдала на пълен истеричен пристъп.
Останалите служители се огледали тревожно, като древни влечуги, които виждат как на небето се появява второ слънце и става все по-голямо всеки ден, но нямат никаква представа какво трябва да направят по въпроса. Г-н Непреклон винаги изчерпвал съдържанието на входящи панер доста бързо и изглежда оставали около две минути докато стигне до съобщението на дъното на камарата. Внезапно всички служители, като по даден сигнал, се втурнали към изхода.
— Е как ти хареса преживяването? — попита Влаго докато напускаха сумрачните коридори на Университета.
— Нотка на раздразнение ли усещам? — попита Прелест Дивна.
— Ами, плановете ми за деня не включваха да си бъбря с триста годишен мъртъв сатир.
— Мисля, че искаш да каже факир, пък и какво като е мъртъв — той е призрак, не труп.
— Той флиртуваше с теб!
— Не, само си мислеше, че флиртува. Явно поне теб е успял да убеди.
— Но ти обикновено подивяваш, ако хората се отнасят с теб така снизходително!
— Вярно е. Но повечето хора не говорят езици, толкова древни, че дори големите едва ги владеят. Ако се сдобиеш с такъв талант, нищо чудно и ти да печелиш вниманието на дамите три века след смъртта си.
— Значи се задяваше с него, само за да си постигнеш целта?
Прелест Дивна се закова на място и се завъртя към него.
— Е и? Ти флиртуваш с хората постоянно. Омайваш целия свят! Това те прави интересен в техните очи. Защото ти си по-скоро циркаджия, отколкото крадец. Искаш да разиграваш целия свят, да му свириш по най-тънката струна. А сега аз си отивам вкъщи, защото имам нужда от вана. Както знаеш, едва тази сутрин се върнах от път.
— Тази сутрин — припомни си Влаго — открих, че един мой служител е подменил ума на друг служител със самосъзнанието на ряпа.
— Това добре ли е?
— Не съм сигурен. Всъщност, най-добре да проверя. Виж, денят беше натоварен и за двама ни. Ще пратя файтон да те вземе в седем и половина, нали?
Гепи откровено се забавляваше. Досега не се беше увличал твърде по четенето. Той, разбира се, умееше да чете, а също и да пише с приятен наклонен почерк, който хората намираха много изискан. Винаги му беше допадал чистия четлив шрифт на Таймс и често, с помощта на ножица и лепило, се беше възползвал от него, за да състави онези послания, които привличаха внимание не с изящния си стил, а понеже изреченията им бяха изписани с изрязани от вестник думи, а ако Гепи имаше късмет и цели фрази. Но виж, четенето за удоволствие не беше сред любимите му занимания. Досега. Сега обаче се беше заел да чете усърдно и какво удоволствие изпитваше само! Беше невероятно на какво може да се натъкне човек, ако знае какво да търси. В момента той се чувстваше сякаш всички пропуснати Просоколеди са му се струпали накуп…
— Чаша чай, преподобни? — попита някой наблизо.
Въпросът беше зададен от закръглената дама, завеждаща архивния отдел на Таймс, която той беше спечелил веднага щом й свали шапка. Тя имаше отчасти замисленото, отчасти изпълнено с копнеж изражение, характерно за всяка жена на определена възраст, която е решила да се уповава на боговете, понеже се е уверила многократно, че да се уповаваш на мъжете е напълно невъзможно.