— А най-най-странното е — заяви Тургут и този път чух истински повей на страх в гласа му, — че много пъти съм чел този списък и никога не съм виждал този ред. Някой е добавил името на Роси.
Вторачих се в него потресен.
— Проверете кой — задъхано настоях аз. — Трябва да разберем кой подправя тези документи. Кога за последно сте бил тук?
— Преди около три седмици — каза мрачно Тургут. — Почакайте, моля, първо ще отида да попитам господин Ерозан. Не мърдайте. — Още щом стана, внимателният библиотекар го видя и се запъти насам. Двамата размениха набързо няколко думи.
— Какво казва той? — попитах аз.
— Защо не ми го каза досега? — изстена Тургут. — Вчера дошъл някакъв мъж и прегледал кутията.
Той продължи да разпитва приятеля си и господин Ерозан махна към вратата.
— Онзи е бил — заяви Тургут и също посочи натам. — Казва, че е онзи, който беше тук преди малко, с когото говореше.
Всички се обърнахме ужасени и библиотекарят отново махна натам, но беше твърде късно. Дребният мъж с бялата шапчица и сивата брада беше изчезнал.“
Барли ровеше из портфейла си.
— Хъм, ще трябва да обменим всичко, което имам — отбеляза той мрачно. — Тук са парите от мастър Джеймс и още няколко лири от стипендията ми.
— И аз взех малко — заявих аз. — Искам да кажа, от Амстердам. Ще купя билетите за влака и мисля, че ще мога да плащам за храна и нощувки поне за няколко дена. — Наум се чудех дали наистина ще съм в състояние да плащам, ако Барли продължи да яде с такъв апетит. Направо беше невероятно, че толкова кльощав човек можеше да яде толкова много. И аз бях слаба, но не можех да си представя да излапам два сандвича със скоростта, която Барли току-що беше демонстрирал. Мислех, че онази непоносима тежест, която усещах, се дължеше на проблема с парите, но само докато не се озовахме в обменното бюро и младата жена в тъмносин жакет не ни погледна през бюрото. Барли я заговори за курсовете и след малко тя вдигна телефона и се обърна, докато говореше в слушалката.
— Защо се обажда? — прошепнах нервно на Барли.
Той изненадан ме погледна.
— По някаква причина проверява курсовете — отговори той. — Не знам точно защо. Ти какво си помисли?
Не можах да обясня. Може би бях прихванала заразата от писмата на баща ми и вече всичко ми изглеждаше подозрително. Като че ли непрекъснато ни следяха невидими очи.
„Тургут, който явно запази повече присъствие на духа от мен, се завтече към вратата и изчезна в малкото преддверие. След секунда се върна, клатейки глава.
— Няма го — тежко изрече той. — Няма следа от него и по улицата. Стопил се е в навалицата.
Господин Ерозан явно взе да се извинява и Тургут отново размени с него няколко кратки реплики. После се обърна към нас.
— Сещате ли се за някаква причина, поради която някой би ви преследвал тук да провери проучванията ви?
— Преследвал? — сещах се за много причини, но и представа си нямах кой точно.
Тургут ме погледна изпитателно и аз си спомних изражението на циганката, която се приближи до масата ни миналата вечер.
— Моят приятел библиотекарят казва, че този мъж искал да види документите, които сега вие преглеждате, и много се ядосал, когато разбрал, че някой вече ги използва. Казва, че мъжът говорел турски, но с акцент, и вероятно е чужденец. Ето защо питам дали някой не ви преследва. Хайде, колеги, да излизаме, но ще следим положението внимателно. Предупредих приятеля си да пази документите и да си записва, ако този човек или някой друг дойде да ги види. Ако онзи се върне, ще се опитаме да разберем кой е той. Може би ако си тръгнем, той скоро ще се върне тук.
— Но картите! — притеснявах се да оставя тези безценни вещи обратно в кутията им. Пък и какво бяхме научили досега? Дори не започнахме да решаваме загадката на трите карти, макар че те лежаха, чудодейно истински, на масата пред нас.
Тургут се обърна към господин Ерозан и двамата сякаш си размениха усмивки, знак за съучастие.
— Не се тревожете, професоре — успокои ме Тургут. — Собственоръчно съм прекопирал всички тези неща, а копията са на сигурно място у дома. Освен това моят приятел няма да позволи нищо да се случи с оригиналите. Можете да ми вярвате.
Искаше ми се да вярвам. Хелън внимателно оглеждаше и двамата ни нови познайници и се почудих какво мисли за цялата тази история.
— Добре — отвърнах аз.
— Хайде, колеги — Тургут започна да подрежда документите, като ги докосваше с такава грижа, каквато аз никога не бих проявил. — Явно имаме много неща да обсъдим насаме. Ще ви заведа вкъщи да си поговорим. Там ще ви покажа и други материали по темата, които съм успял да събера. Нека не споменаваме тези неща на улицата. Ще си тръгнем колкото се може по-очебийно и — той кимна към библиотекаря — ще оставим най-добрия си генерал да пази пробоя в нашата крепост.