Господин Ерозан се ръкува с всички ни подред, с неимоверно внимание заключи кутията и я отнесе, изгубвайки се сред лавиците в дъното на залата. Гледах го, докато съвсем не изчезна от погледа ми и после, без да искам, въздъхнах на глас. Не можех да се отърся от чувството, че съдбата на Роси все още е скрита в тази кутия — сякаш, да не дава Господ, самият Роси беше погребан вътре, а ние не бяхме в състояние да го измъкнем оттам.
Когато излязохме от сградата, постояхме няколко минути на стълбището, преструвайки се на увлечени в разговор, за да се уверим, че не сме останали незабелязани. Нервите ми бяха опънати до крайност, Хелън беше пребледняла, но Тургут беше запазил хладнокръвие.
— Ако онази малка змия се мотае тук някъде — прошепна той, — сега ще знае, че сме си тръгнали.
Той подаде ръка на Хелън, която се облегна на нея доста по-охотно, отколкото бих предположил, и тримата се отдалечихме заедно по оживените улици. Беше обяд и ароматът на печено месо и топъл хляб се носеше навсякъде около нас, примесен с още някакъв по-тежък мирис, може би на въглищен дим или на нафта, мирис, който и до днес от време на време изниква пред сетивата ми без предупреждение, мирис, който за мен обозначава края на източния свят. Каквото и да се случи оттук нататък, мислех си, то пак ще е някаква гатанка, както беше гатанка и цялото това място и аз зареях поглед към лицата в турските тълпи, към стройните кули на минаретата, запречващи хоризонта във всяка посока, към старинните куполи сред смокиновите дръвчета, към пълните с непознати стоки магазинчета. А най-трудната гатанка до болка измъчваше сърцето ми: къде е Роси? Тук ли е, в този град ли е, или е някъде много далеч? Жив ли е или мъртъв, или нещо по средата?“
Глава 30
В 16,02 ч. двамата с Барли се качихме на южния експрес за Перпинян. Барли метна чантата си върху стръмните стъпала и ми подаде ръка да ме издърпа след себе си. В този влак имаше по-малко пътници и купето, което си намерихме, остана празно дори и след като влакът потегли. Усетих умора; по това време вече щях да съм се върнала от училище и мисис Клей щеше да ме сложи на кухненската маса с чаша мляко и парче жълт кейк. За миг ми се стори, че досадните й грижи ми липсват. Барли седна до мен, макар че можеше да избере четири други седалки, и аз пъхнах ръка под лакътя му в топлия пуловер.
— Трябва да уча — каза той, но не побърза да отвори книгата си; имаше твърде много интересни гледки, докато влакът набираше скорост през града. Мислех си за предишните ми идвания тук с баща ми — как изкачвахме Монмартър или зяпахме унилата камила в Жарден де Плант. Сега ми се струваше, че никога не съм била в този град.
Докато гледах как Барли мърда устни над Милтън, ми се доспа и когато той каза, че отива до вагон-ресторанта за един чай, аз поклатих глава сънливо.
— Май си съсипана — каза ми той с усмивка. — Остани тук и поспи, аз ще си взема книгата. После, когато огладнееш, ще отидем да вечеряме.
Щом излезе, клепачите ми се затвориха почти веднага, а когато отново ги отворих, се намерих сгушена на празната седалка като дете, завила глезени с дългата си памучна пола. Някой седеше на отсрещната седалка и четеше вестник, но не беше Барли. Бързо се надигнах. Мъжът четеше „Монд“ и разтвореният вестник го скриваше почти целия — горната част на тялото и лицето му изобщо не се виждаха. На седалката до него лежеше черно кожено куфарче.
За част от секундата си представих, че това е баща ми и ме обля вълна на благодарност и объркване. После видях обувките му, също от черна кожа, лъснати до блясък, с елегантни дупчици на носа и кожени връзки с черни пискюли на върха. Мъжът беше кръстосал крака, облечени в безукорни черни панталони и фини черни копринени чорапи. Това не бяха обувките на баща ми; всъщност нещо не беше наред с тези обувки, или пък с краката в тях, макар че не можех да определя какво точно. Помислих си, че един непознат не би трябвало да влиза, докато спя — това също беше неприятно и се надявах, че не ме е зяпал заспала. В неудобството си се зачудих дали мога да стана и да отворя вратата на купето, без да ме забележи. Изведнъж видях, че той беше дръпнал завеските към пътеката на вагона. Никой не можеше да види отвън какво става в купето. Дали пък Барли не ги беше дръпнал, преди да излезе, за да спя спокойно?
Крадешком погледнах часовника си. Наближаваше пет. През прозореца се откриваше великолепна гледка; бяхме стигнали юга. Човекът зад вестника не помръдваше и аз се разтреперих неудържимо. След малко разбрах какво ме ужасява. Вече отдавна бях будна, но през цялото време, докато го гледах и слушах, той не беше обърнал нито една страница от вестника си.