— Сега аз имам въпрос към вас — Хелън присви очи и погледна и двама ни. — Професор Бора, как се озовахте в нашия ресторант снощи? Някак ми се струва прекалено голямо съвпадение, че се появихте точно когато пристигнахме в Истанбул, за да търсим архива, който вие отдавна проучвате.
Тургут се беше изправил, взе малка медна кутийка от страничната масичка и я отвори, за да ни почерпи с цигари. Аз отказах, но Хелън си взе една и Тургут й я запали. Той също запуши и отново седна, като двамата с Хелън се спогледаха и аз за миг се почувствах малко изолиран. Тютюнът беше приятно ароматен и очевидно много качествен; чудех се дали това е прословутият в Съединените щати турски разкош. Тургут леко изпусна дима, а Хелън изрита пантофите си и сви крака под себе си, като че ли цял живот беше седяла по ориенталски възглавнички. Досега не бях виждал тази нейна страна, непринудената грация под магията на гостоприемството.
Накрая Тургут проговори.
— Как така се срещнахме в ресторанта? Вече няколко пъти си задавам този въпрос, защото и аз не знам отговора. Напълно искрено мога да ви кажа, приятели, че когато седнах на масата ви, не знаех кои сте, нито защо сте в Истанбул. Всъщност аз често ходя в този ресторант, той е любимият ми в стария квартал, даже понякога се разхождам дотам между часовете си в университета. Вчера отидох почти без да се замисля и когато видях, че вътре има само двама чужденци, се почувствах самотен и не ми се искаше да седя самичък в ъгъла. Жена ми казва, че много лесно се сприятелявам с хората, направо съм бил безнадежден случай.
Той се усмихна и изтръска пепелта от цигарата си в медна чинийка, която после побутна към Хелън.
— Но това не е толкова лош навик, нали? Всеки случай, когато забелязах интереса ви към моя архив, бях изненадан и трогнат, а сега, когато научих вашата повече от забележителна история, чувствам, че трябва да ви помагам тук в Истанбул. В крайна сметка, защо вие влязохте в моя любим ресторант? Защо отидох да вечерям там с книгата си? Подозрителна сте, мадам, но нямам друг отговор, освен че съвпадението ми дава надежда. Да, случват се «по земята и небето неща…» — той ни погледна замислено, а лицето му бе открито и прямо, малко повече от мъничко тъжно.
Хелън издуха облак турски дим сред мъждивата светлина.
— Добре — каза тя. — Ще се надяваме. А сега какво ще правим с надеждата си? Видяхме оригиналите на картите, видяхме и библиографията на Ордена на дракона, която Пол толкова много искаше да погледне. Но къде ни води всичко това?
— Елате с мен — каза Тургут рязко. Той се изправи и целият отпуснат унес на следобеда изчезна. Хелън изгаси цигарата си и също се изправи, а ръкавът й докосна дланта ми. Последвах ги и аз.
— Ако обичате, елате за малко в кабинета ми — Тургут отвори една врата сред гънките на старинна вълна и коприна и вежливо се отдръпна да минем първи.“
Глава 31
Седях напълно неподвижна на седалката в купето и се взирах във вестника на човека, който седеше срещу мен. Чувствах, че трябва да помръдна, да се държа по-естествено, за да не привлека вниманието му, но той беше съвършено неподвижен, та чак взе да ми се струва, че не го чувам и да диша, и моето собствено дишане се затрудни и накъса. След миг най-лошият ми страх се сбъдна: той проговори, без да сваля вестника. Гласът му беше същият като обувките и идеално ушитите панталони; говореше ми на английски с непознат акцент, макар че сякаш се долавяха френски нотки — или може би се обърквах от заглавията, които танцуваха по външните страници на „Монд“ и се разбъркваха под измъчения ми поглед? Ужасни неща се случваха в Камбоджа, в Алжир, на места, които дори не бях чувала, а и френският ми тази година доста се беше подобрил. Човекът обаче говореше иззад напечатаните страници, без да мръдне вестника си и на милиметър. Кожата ми настръхна, щом го чух, защото не можех да повярвам на ушите си. Гласът му беше тих, обигран. Зададе ми един-единствен въпрос: „Къде е баща ти, скъпа?“