Глава 32
„Ако бях очаквал кабинетът на Тургут да се окаже още едно ориенталско видение, убежище на османски учен, бях сбъркал. Стаята, в която той ни въведе, беше много по-тясна от просторната гостна, където бяхме седели, но имаше същия висок таван, а дневната светлина, нахлуваща през двата прозореца, ясно осветяваше мебелите. Две от стените бяха покрити от горе до долу с книги. Черни кадифени завеси висяха до пода край всеки прозорец, а гобленът с ловна сцена с коне и кучета придаваше на стаята атмосфера на средновековно великолепие. На масата в средата на кабинета бяха натрупани купчини английски речници; а огромната колекция Шекспирови творби беше подредена в отделен шкаф близо до бюрото.
Първото ми впечатление от кабинета на Тургут обаче не беше за изявено надмощие на английската литература; напротив, незабавно почувствах едно по-мрачно присъствие, една натрапливост, която постепенно беше погълнала нежното влияние на изследваните от него английски творби. Това присъствие внезапно ме завладя и зрително заради образа, който ме гледаше отвсякъде и арогантно отвръщаше на погледа ми от гравюрата зад бюрото, от поставката на масата, от стар гоблен на едната стена, от корицата на някакъв сборник, от скицата до прозореца. Беше едно и също лице, уловено в различни пози и различна среда, но винаги същият средновековен образ с изпити бузи и мустаци.
Тургут ме наблюдаваше.
— Май се сещате кой е това — каза той мрачно. — Колекционерската ми страст има много форми, както виждате.
Стояхме един до друг и гледахме отпечатъка в рамка, закачен на стената зад бюрото му. Беше репродукция от гравюра на дърво като онази, която бях видял в Съединените щати, но лицето гледаше право напред и мастиленотъмните очи сякаш пронизваха нашите.
— Откъде сте намерил всички тези картини? — попитах аз.
— Откъде ли не — Тургут махна към сборника на масата. — Понякога поръчвах да ми ги копират от стари книги, понякога ги намирах по антикварните магазини или ги купувах на търгове. Невероятно е колко много изображения на лицето му все още витаят из нашия град, стига да ги потърсиш. Струваше ми се, че ако успея да ги събера всичките, може би ще успея да прочета в очите му тайната на моята чудновата празна книжка. — Той въздъхна. — Тези гравюри обаче са толкова груби, прекалено… черно-бели. Все не бях доволен, затова накарах един приятел художник да ги обедини всичките в една картина.
Той ни заведе до една ниша край прозореца, където къси завески, също от черно кадифе, скриваха нещо. Почувствах ужас още преди Тургут да се пресегне към шнура, а когато с едно дръпване хитроумните перденца се разделиха, сърцето ми сякаш подскочи. Кадифето се прибра и откри маслен портрет до раменете на млад як мъж с набит врат, в естествена големина, грейнал като жив. Косата му беше дълга; тежки черни къдрици се спускаха по плещите му. Лицето му беше красиво, но крайно жестоко, с блестяща бяла кожа, неестествено ярки зелени очи, дълъг прав нос и гневно издути ноздри. Червените му устни бяха извити и чувствени под увисналите черни мустаци, но и здраво стиснати, сякаш за да удържат потрепването на брадичката. Имаше остри скули и гъсти черни вежди под островърха шапчица от тъмнозелено кадифе с бяло-кафяво перо, забодено отпред. Лицето му беше жизнено, но напълно лишено от състрадание; излъчваше сила и бдителност, но не и уравновесеност. Очите бяха най-дразнещата част от картината; те ни фиксираха с почти жива настойчивост и само след секунда извърнах поглед с облекчение. До мен, Хелън се приближи към рамото ми, по-скоро от солидарност, отколкото за успокоение.
— Приятелят ми е отличен художник — каза тихо Тургут. — Сами разбирате защо държа картината зад завеса. Не обичам да я гледам, докато работя. — Помислих си, че със същия успех можеше да каже, че не обича картината да го гледа, докато той работи. — Това е портрет на Влад Дракула, както е изглеждал към 1456 година, когато започва най-дългото му управление във Влахия. Тогава е на 25 години и е добре образован по стандартите на своята култура, а освен това е и отличен ездач. През следващите двайсет години той ще убие към петнайсет хиляди свои сънародници — понякога по политически причини, а често само от удоволствие да гледа смъртта.