Тъй като много добре четяхме взаимно мислите си и заедно размишлявахме за очакващото ни необикновено и дълго преследване, което ни очакваше, отначало не се вгледах внимателно във фигурата, която сякаш упорито се взираше в мен. Освен това не беше някакво високо и заплашително привидение, а доста дребничък, слабоват човек, който почти напълно се сливаше с тълпите наоколо, докато се мотаеше на около пет метра от нас до стената на църквата.
После с потрес познах дребничкия учен с проскубаната сива брада и бялата плетена шапчица, с неугледната риза и панталони, същия, който беше влязъл в архива тази сутрин. Следващият миг обаче удвои шока ми. Човекът беше допуснал грешката да се загледа в мен така настойчиво, че изведнъж се видяхме лице в лице през тълпата. Тогава той изчезна, стопи се като мъгла сред веселите туристи. Втурнах се напред, като почти съборих Хелън, но напразно. Онзи беше изчезнал; беше видял, че съм го видял. Лицето му, между нелепата брада и новата шапчица, несъмнено ми беше познато от университета у дома. Последно го видях малко преди да го покрият с един чаршаф. Беше лицето на мъртвия библиотекар.“
Глава 34
Имам няколко снимки на баща ми от периода точно преди да напусне Съединените щати, за да търси Роси, макар че първия път, когато видях тези фотографии като дете, изобщо не знаех какво предхождат. Една от тях, която преди няколко години дадох да сложат в рамка и сега виси над бюрото ми, е черно-бяла снимка от времето, когато цветната фотография тъкмо започва да измества черно-белия отпечатък. На нея се вижда баща ми такъв, какъвто никога не съм го познавала. Гледа право в обектива, а брадичката му е леко вдигната, сякаш се кани да отговори нещо на фотографа. Кой е снимал, никога няма да узная; забравих да питам баща ми дали помни. Не може да е била Хелън, но сигурно някой друг приятел, вероятно колега от университета. През 1952 г. — на гърба на снимката баща ми бе изписал единствено датата — той трябва да е бил докторант от около година и вече да е работел по дисертацията си за холандските търговци.
На снимката баща ми явно позира край сградата на университета, ако се съди по готическите каменни орнаменти зад него. Единият му крак е небрежно качен на някаква пейка, ръката му е опряна на повдигнатия крак, а пръстите му елегантно се поклащат край коляното. Облечен е с бяла или светла риза и вратовръзка на диагонални ивици, тъмни омачкани панталони и лъскави обувки. Изглежда същия, какъвто го помня от по-късния етап в живота му — среден на ръст, обикновени рамене — нито тесни, нито широки, добре сложена фигура — приятна на вид, но незабележителна, фигура, която той не изгуби и на средна възраст. Дълбоките му очи на снимката са сиви, но всъщност бяха тъмносини. С тези потънали в лицето му очи и гъсти вежди, с издадените си скули и дебелия нос, с плътните големи устни, разтегнати в усмивка, той леко прилича на маймунка — излъчва природна интелигентност. Ако снимката беше цветна, зализаната му коса щеше да е бронзова на слънцето; знам този цвят, защото той веднъж ми го описа. Откакто го помня аз, косата му беше бяла.
„Онази нощ в Истанбул разбрах в пълна мяра какво означава безсънна нощ. Първо, ужасът от мига, в който за пръв път видях оживялото мъртво лице и се опитах да разбера какво съм видял — само този миг можеше да ме държи буден цяла нощ. После, знаейки, че мъртвият библиотекар ме видя, а след това изчезна, аз не спирах да мисля за непоносимата уязвимост на документите в куфарчето ми. Той знаеше, че ние с Хелън имаме копие от картата. Дали беше дошъл в Истанбул, защото ни преследваше, или защото някак се беше досетил, че оригиналът на картата е тук? Или, ако не беше отгатнал сам, дали нямаше изключителен достъп до някакъв извор на сведения, който аз не познавах? Поне веднъж беше преглеждал документите в архива на султан Мехмед. Дали там е видял оригиналните карти и дали ги е прекопирал? Не можех да отговоря на тези въпроси и със сигурност не смеех да заспя, само като си помислех за алчното желание на това създание да се сдобие с нашето копие на картата, за това как заради тази карта скочи върху Хелън да я удуши сред рафтовете в нашата библиотека. Още повече ме изнервяше фактът, че беше ухапал Хелън и че може би я беше харесал.
Ако всичко това не беше достатъчно да ме държи с широко отворени очи през цялата нощ, докато часовете се нижеха все по-тихо, имаше и едно заспало лице недалеч от моето — но и не много близо. Бях настоял Хелън да спи в леглото ми, а аз се настаних в разскърцания фотьойл. Щом клепачите ми се отпуснеха веднъж-дваж, само един поглед към нейното силно, сериозно лице ми беше достатъчен да се разтърся от тревога, все едно са ме полели със студена вода. Хелън искаше да остане в своята стая — какво, все пак, щеше да си помисли хазяйката, ако открие какво сме направили? — но аз настоявах, докато тя се съгласи, макар и раздразнено, да си почива под бдителните ми очи. Бях гледал твърде много филми и чел твърде много романи — включително Стокър, — за да не се съмнявам, че оставена сама за няколко часа през нощта, една дама може веднага да стане жертва на демона. Хелън беше достатъчно изморена, за да заспи, както се виждаше от растящите сенки под очите й, а смътно ми се струваше, че освен това е и уплашена. Лекият полъх на страх от нея ме плашеше повече, отколкото биха ме уплашили ужасените хлипания на друга жена, и вливаше във вените ми допълнителна доза кофеин. Може би нещо в отпуснатия и мек силует на обикновено надменно изправената й фигура, на привичната й широкоплещеста увереност, държеше очите ми отворени. Тя лежеше настрана, с ръка под възглавницата ми, а по-тъмните й от всякога къдрици се открояваха на бледата й кожа.