Чаках търпеливо, усещайки значението на цялото това предисловие, като си давах сметка за задълбочения подход на Тургут. За литературовед той беше невероятно добър историк.
— Не, Селим не знае за друго издание на този сборник, но смята, че документите, възпроизведени в него, не са — как се казваше? — не са фалшификати, защото е виждал едно от тези писма в оригинал, в същата колекция, която посетихме вчера. Той също обожава нашия архив, нали разбираш, и често се срещаме там — Тургут се усмихна. — Е, когато очите ни вече се затваряха от умора, а зората беше на път да изгрее в прозорците, открихме едно писмо, което може да се окаже много важно за вашето търсене. Историкът, който подбрал материалите в сборника, смятал, че то датира от края на XV век. Ето, превел съм го тук.
Тургут издърпа от папката лист от тетрадка.
— По-ранното писмо, на което това тук е отговор, за съжаление не е публикувано. Господ знае дали изобщо е запазено някъде, всъщност едва ли, защото моят приятел Селим досега щеше да го е намерил.
Той прочисти гърлото си и зачете на глас:
— «До преуважаемия Румелийски кадиаскер — той прекъсна. — Това е главният военен съдия на Балканите, нали знаеш. — Не знаех, но той кимна и продължи: — Уважаеми, извърших допълнителното разследване съгласно молбата Ви. Някои от монасите оказаха съдействие срещу договорената сума и аз лично проучих гроба. Първоначалните им показания пред мен са верни. Те не можаха да ми дадат друго обяснение, само повтаряха ужаса си. Препоръчвам ново разследване на въпроса в Истанбул. Оставил съм двама пазачи в Снагов, за да бдят за подозрителни събития. Любопитно е, че тук няма данни за чумата. Оставам Ваш, в името на Всевишния.»
— А подписът? — попитах аз. Сърцето ми биеше лудо; дори и след безсънната нощ, бях напълно буден.
— Няма подпис. Селим смята, че може би оригиналът е бил скъсан — или случайно, или за да се съхрани анонимността на човека, който го е написал.
— Или може би поначало е било оставено без подпис, защото е било тайно — предположих аз. — Има ли други писма в сборника по същата тема?
— Нито едно. Нито предишните писма, нито следващите. Това е единственият фрагмент, но румелийският кадиаскер е бил много важна личност, така че работата очевидно е била изключително сериозна. След като намерихме това, още дълго и упорито ровихме в библиотеката и книжата на моя приятел, но не открихме нищо по тази тема. Той ми каза, че никога не е виждал думата «Снагов» в други извори за историята на Истанбул, поне доколкото си спомня. Чел е тези писма веднъж преди няколко години — докато ровихме из документите, аз споменах къде според преданието са погребали Дракула и едва тогава той се сети и измъкна сборника. Така че може би и другаде го е виждал, но не може да си спомни.
— Мили Боже! — възкликнах аз, като не мислех за нищожната вероятност господин Аксой да е видял думата някъде другаде, а по-скоро размишлявах върху изкусителната, но лъжлива същност на връзката между разстлалия се край нас Истанбул и далечната Румъния.
— Да. — Тургут се усмихна така весело, като че ли досега бяхме обсъждали какво ще закусваме. — Държавните наместници за Балканите са били доста загрижени за нещо тук в Истанбул, толкова загрижени, че дори са изпратили някого да провери гроба на Дракула в Снагов.
— Но, дяволите да го вземат, какво са открили? — стоварих юмрука си върху облегалката за ръце на стола. — Какво са разказали монасите? Защо са били ужасени?
— Точно това се чудя и аз — увери ме Тургут. — Ако Влад Дракула мирно си е лежал там, защо ще се страхуват от него на стотици километри разстояние, в Истанбул? А ако гробът на Влад наистина е в Снагов и винаги си е бил там, защо очертанията на картите не отговарят на тамошния релеф?
Можех само да се възхитя на точността на въпросите му.
— Има и още нещо — казах аз. — Мислиш ли, че е възможно Дракула да е погребан тук, в Истанбул? Това би ли обяснило опасенията на Мехмед от него дори и след смъртта му, както и присъствието на вампири тук оттогава досега?
Тургут сключи ръце пред себе си и подпря брадичка с огромния си пръст.
— Това е важен въпрос. Ще ни трябва помощ, за да му отговорим, и мисля, че човекът, който ще ни помогне, е тъкмо приятелят ми Селим.
Постояхме и се гледахме мълчаливо в сумрачното фоайе на пансиона, а помежду ни се носеше ароматът на кафето, двама нови приятели, обединени от стародавна кауза. После Тургут се надигна: