— Откъде знаеш? — ахнах аз.
— О, знам — каза той мрачно. — Познавам изражението на това лице. Изражението на живите мъртви. Няма други такива лица. Виждал съм го и преди.
— Това, разбира се, беше сребърен куршум — Хелън притисна кърпичката си към бузата на господин Аксой и положи главата му на рамото си. — Но, както видяхте, той мръдна и не го улучих в сърцето. Знам, че поех голям риск — тя ме погледна настойчиво, но не успях да прочета мислите й, — но сами видяхте, че бях преценила правилно. Ако беше смъртен, щеше да лежи тежко ранен. — Тя въздъхна и нагласи кърпичката.
Гледах ту единия, ту другия в почуда.
— През цялото време ли носеше този пистолет? — попитах Хелън.
— О, да — тя издърпа ръката на Аксой над рамото си. — Хайде, помогнете ми да го вдигнем. — Всички заедно го повдигнахме — беше лек като дете — и го закрепихме на краката му. Той се усмихваше и кимаше в опит да откаже помощта ни.
— Да, винаги нося пистолета си, когато се чувствам някак… несигурна. А и не е толкова трудно да си набавиш един-два сребърни куршума.
— Вярно си е — кимна Тургут.
— Но къде си се научила да стреляш така? — още бях в потрес от онзи миг, когато Хелън извади пистолета и бързо се прицели.
Хелън се засмя.
— В моята родина образованието е колкото обширно, толкова и тясно — каза тя. — На шестнайсет години получих награда за стрелба в нашата младежка бригада. С радост забелязвам, че не съм забравила всичко.
Изведнъж Тургут извика и се плесна по челото.
— Приятелят ми! — всички го зяпнахме. — Моят приятел — Ерозан! Забравих го!
Само след секунда и ние разбрахме какво има предвид. Селим Аксой, който изглеждаше по-добре, първи забърза към рафтовете, където преди малко беше ранен, а ние бързо се пръснахме из дългата зала, надничайки под масите и зад столовете. Няколко минути претърсването беше безплодно. Тогава чухме Селим да ни вика и всички се втурнахме към него. Той беше коленичил край рафтовете, под една висока библиотека, пълна с всякакви кутии, торби и ролки свитъци. Кутията с книжата на Ордена на дракона лежеше на пода до него, украсеният й капак беше отворен и някои от документите бяха пръснати наоколо.
Господин Ерозан лежеше сред реликвите по гръб, бял и неподвижен, с отпусната на една страна глава. Тургут коленичи и сложи ухо на гърдите му.
— Слава Богу — каза той след малко. — Диша.
После, като го прегледа по-внимателно, той посочи врата на приятеля си. Дълбоко в отпуснатата, бледа плът, малко над яката на ризата се виждаше нащърбена раничка. Хелън коленичи до Тургут. Всички замълчахме за момент. Дори и след описанието на Роси на чиновника, с който се беше сблъскал преди много години, дори и след ухапването на Хелън в библиотеката у дома, за мен беше трудно да повярвам на очите си. Лицето на човека беше непоносимо бледо, почти сиво, той дишаше на кратки и плитки въздишки, почти недоловими, освен ако не се заслушаш внимателно.
— Заразен е — каза Хелън тихо. — Мисля, че е загубил доста кръв.
— Проклет ден! — лицето на Тургут беше изкривено от болка и той стискаше ръката на приятеля си в своите огромни лапи.
Хелън първа се съвзе.
— Да помислим разумно. Може би е нападнат за пръв път — тя се обърна към Тургут. — Нали вчера не забеляза у него такива признаци?
Той поклати глава.
— Беше си наред.
— Добре, тогава — тя бръкна в джоба на сакото си и аз изтръпнах, защото за миг помислих, че пак ще извади пистолета. Вместо това обаче тя измъкна глава чесън и го остави на гърдите на библиотекаря. Тургут се усмихна въпреки мъчителната сцена и също извади глава чесън от джоба си и го постави до нейния. Не можех да си представя къде и кога го е намерила — може би докато се разхождахме из сука, запленени от други гледки?
— Виждам, че големите умове мислят еднакво — каза му Хелън. После извади книжно пакетче и го разгъна, измъквайки отвътре малко сребърно разпятие. Познах кръстчето — тя го купи от католическата църква до нашия университет, същото, с което плашеше злия библиотекар, когато го нападнах в историческия отдел на нашата библиотека.
Този път Тургут я спря с внимателна ръка.
— Не, не — каза той, — тук имаме други обичаи.
Отнякъде в сакото си той измъкна дървена броеница, каквато носеха много мъже по улиците на Истанбул. На тази висеше и гравиран медальон с арабски надписи. Той леко постави медальона на устните на господин Ерозан, лицето на библиотекаря се сгърчи в гримаса, като от неволна погнуса, взе да потръпва и да се криви. Беше отвратителна гледка, но не продължи дълго, защото очите на човека се отвориха и той се намръщи. Тургут се наведе над него и му заговори тихо на турски с ръка на челото му, а после му даде да пийне нещо от малка манерка, която измъкна от сакото си.