След минута господин Ерозан седна и се огледа, хванал врата си с ръка, сякаш го болеше. Когато пръстите му напипаха раничката с малката струйка засъхваща кръв, той зарови лице в ръцете си и захлипа сърцераздирателно.
Тургут го прегърна през раменете, а Хелън хвана ръката му. Улових се да размишлявам, че втори път за един час я виждам нежно да се грижи за пострадал човек. Тургут заразпитва библиотекаря на турски и след няколко минути седна на петите си и ни погледна.
— Господин Ерозан казва, че непознатият дошъл в апартамента му много рано тази сутрин, още по тъмно, и заплашил, че ще го убие, ако не отвори библиотеката за него. Вампирът бил при него и когато се обадих по телефона тази сутрин, но той не посмял да ми каже за присъствието му. Когато вампирът разбрал кой се обажда, казал, че трябва незабавно да отидат в архива. Господин Ерозан не смеел да не се подчини и когато стигнали тук, онзи го накарал да отвори кутията. Щом я видял отворена, скочил отгоре му, проснал го на земята — приятелят ми казва, че бил невероятно силен — и впил зъби във врата му. Това е всичко, което си спомня. — Тургут тъжно поклати глава. Господин Ерозан изведнъж сграбчи ръката на Тургут и явно взе да го моли нещо в поток от турски думи.
За момент Тургут замълча, а после взе ръцете на приятеля си в своите, притисна към тях молитвената броеница и тихо му отговори.
— Каза ми, че доколкото знае, ако онзи дявол го ухапе още два пъти, и той ще стане един от тях. Моли ме, ако се стигне дотам, да го убия със собствените си ръце. — Тургут се обърна и ми се стори, че видях в очите му да проблясват сълзи.
— Няма да се стигне дотам — лицето на Хелън беше сурово. — Ще открием източника на тази чума.
Не знам дали имаше предвид злия библиотекар или самия Дракула, но когато видях стиснатите й челюсти, дори и аз повярвах в способностите ни да победим и двамата. И преди бях виждал това изражение на лицето й и гледката ме върна към масата в онази закусвалня у дома, където за пръв път говорихме за родителите й. Тогава тя се беше заклела да намери неверния си баща и да го заклейми пред академичния свят. Дали само ми се струваше, или наистина задачата й се беше променила в някакъв момент, който и тя самата не беше забелязала?
Селим Аксой стоеше зад нас и сега каза нещо на Тургут, който кимна.
— Господин Аксой ми припомни, че имаме работа тук и е прав. Други учени скоро ще започнат да пристигат и трябва или да заключим архива, или да го отворим за посетители. Той предлага днес да остави книжарницата си и да поработи тук като библиотекар. Но първо трябва да разчистим тези документи и да видим какви щети са им нанесени, а преди всичко трябва да намерим сигурно място за моя приятел да си почива. Освен това господин Аксой иска да ни покаже нещо от архива, преди да дойдат други хора.
Веднага се заех да събирам пръснатите документи и най-лошият ми страх мигновено се потвърди.
— Оригиналите на картите ги няма — докладвах мрачно.
Преровихме лавиците, но картите на чудноватата местност, която приличаше на дългоопашат дракон, бяха изчезнали. Не ни оставаше друго, освен да предположим, че вампирът ги беше скрил в дрехите си още преди да пристигнем. Ужасна мисъл. Разбира се, имахме копията, както на Роси, така и на Тургут, но оригиналите за мен бяха ключ към скривалището на Роси, най-близката следа, до която се бях докосвал засега.
Освен обезкуражителната загуба на това съкровище бях разтърсен и от мисълта, че противният библиотекар може да разкрие тайната му преди нас. Ако Роси беше в гроба на Дракула, където и да се намираше той, злият библиотекар сега имаше сериозни шансове да се добере там преди нас. Повече от всякога бях обзет от чувството, че поне по две причини трябваше да действам незабавно, а същевременно бях изправен пред невъзможността да открия своя учител. Но поне — тази мисъл отново изплува — Хелън сега беше твърдо на моя страна.
Тургут и Селим разговаряха край болния мъж, но сега се обърнаха да го разпитват, или поне така изглеждаше, защото той се опита да се надигне и немощно посочи към гърба на библиотечните рафтове. Селим изчезна и след няколко минути се върна с малка книжка. Беше подвързана с червена кожа, доста износена, а на предната корица имаше златен надпис на арабски. Той я остави на близката маса и известно време се рови из нея, докато накрая повика Тургут, който сгъваше сакото си, за да направи възглавница за своя приятел. Сега като че ли човекът се почувства малко по-удобно. За малко да предложа да повикаме линейка, но се усетих, че Тургут сигурно знаеше какво прави. Той вече беше при Селим и двамата оживено обсъждаха нещо, докато ние с Хелън избягвахме да се погледнем в очите, понеже всеки от нас се надяваше на чудо и се страхуваше от разочарование. Накрая Тургут ни повика.